Сега добави и домати, ситно накълцана маруля и смесен с пиперки ориз в чинията и я подаде на седналата наблизо му жена. Тя изглеждаше по-възрастна от него. Мисля, че бе поне на четиридесетина години, може би малко по-малко. Бе руса, сигурно естествено руса, защото не забелязах черно в корените на косата й. Почти нямаше грим, но очите й пък бяха закрити с големи слънчеви очила. Бе облечена в копринена роба с къси ръкави над бяла блуза и къси бели шорти. Бе боса също като Джо Боунс. От едната им страна стояха още двамина в ризи и панталони, също въоръжени с автомати. Забелязах още двамина на балкона и един седнал пред вратата на къщата.
— Ще обичате ли нещо за ядене? — попита ме Джо.
Поне така изглеждаше, защото гледаше мен.
Говореше тихо, звучеше съвсем лек луизиански акцент.
— Не, благодаря — отговорих аз.
Не предложи нищо на Луис. Луис се направи, че не забелязва.
Джо си сипа и от скаридите, и от салатата, сетне кимна на охраната да си вземат и те от останалото. Направиха го поред, един ядеше, другите продължаваха да се оглеждат; всички се хранеха с пръсти.
— Хм, убийствата на Агиляровите — много неприятна работа, ужасна — обади се след малко Боунс.
Махна с ръка към единствения незает стол. Разменихме погледи с Луис, аз свих рамене и седнах.
— Извинявам се, че си позволявам по-интимен въпрос, но доколкото научих, изглежда, същият човек е отговорен и за смъртта на вашето семейство.
Усмихна ми се почти съчувствено и повтори:
— Ужасно, нали? Ужасно.
— Разбрах, че сте проявили интерес към земята на старата Агиляр — рекох аз.
Джо Боунс изсмука поредната скарида и внимателно остави опашката отстрани на чинията.
— Аз интереси имам много — отговори внимателно. — При това не става дума за земя на Агилярови. Ако някой сенилен педал е решил да наваксва за тежкия си живот, като пробутва земя на чернилките, това съвсем не значи, че тази земя наистина им принадлежи. На чернилките, де.
Думата „чернилка“ му засядаше на гърлото всеки път и той я произнасяше, сякаш плюеше. Цивилизованото лустро и любезността на домакин се бяха оказали съвсем крехки и краткотрайни и се изхлузиха от него като зле скроена наметка. Освен това, изглежда, си бе поставил за задача нарочно да провокира Луис. А това бе крайно неразумно, въпреки всичкото оръжие наоколо му. Може би защото не познаваше Луис.
— Изглежда, един от вашите хора, името му е Тони Ремар, е бил в къщата на Мари Агиляр през нощта на убийството й. Бихме желали да поговорим с него.
— Тони Ремар вече не принадлежи към моето обкръжение — след просташките си изявления Боунс отново се връщаше към официалния тон. — Постигнахме взаимно съгласие да се разделим и вече от седмици не съм го виждал. Нямам и идея, че е бил в дома на Агиляр и защо. Научих за това от полицията.
Усмихна ми се. Усмихнах му се и аз.
— А Ремар дали има нещо общо със смъртта на Дейвид Фонтено?
Челюстта му се стегна, но усмивката си остана на лицето му.
— И за това нямам никаква идея. Научих за Фонтено от телевизията тази сутрин.
— Също ужасно, а? — подметнах.
— Винаги е ужасно и тъжно когато умират млади хора — рече той дълбокомислено. — Вижте, ужасно съжалявам за вашата съпруга и детето, наистина съжалявам, но не мога да ви помогна. Пък и честно казано, вече започвате да ставате груб, затова най-добре си вземайте чернилката и се разкарайте по дяволите оттук.
Мускулите във врата на Луис заиграха и това бе единственият знак, че е чул думите на Джо Боунс. Джо Боунс го загледа нагло и му се ухили, взе кокалче от чинията и го захвърли към кучето. То дори не му обърна внимание, докато господарят му не щракна с пръсти. Тогава го лапна и хищно го схруска за миг.
— Знаеш ли какво е онова там? — ужким говореше на мен, но езикът на тялото му се обръщаше към Луис.
При това изразяваше пълно презрение. Когато премълчах, той си отговори сам.
— Нарича се бьорбул, южноафриканска порода. Един германец на име Петер Геерчен я е създал за нуждите на армията и антитерористичните отряди на полицията в ЮАР. И как? Кръстосал руски вълк с немска овчарка. Това е куче пазач, но само на бели хора. Подушва чернилките отдалеч.
Обърна се пак към Луис и се ухили още по-гадно.
— Трябва да внимавате много… — обадих се аз. — Да не вземе да се обърка и да ви скочи и на вас.
Джо Боунс подскочи, сякаш го тресна стоволтов ток. Очите му се присвиха, превърнаха се в цепки. Вгледа се в мен с очевидното намерение да разбере дали говоря буквално или намеквам за произхода му. Продължих да го гледам спокойно.