ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
В хотела се прибрахме късно следобед. Чакаше ме послание от Морфи. Обадих се в шерифството, оттам ме прехвърлиха на клетъчен телефон.
— Къде ходиш, бе, Паркър? — попита той.
— На посещение при Джо Боунс.
— Хайде бе, мамка му! И защо си направил тази дивотия?
— Ей така, да поразмътя водите.
— Нали те предупредих, бе, човек! Не се ебавай с Боунс! И сам ли отиде?
— Не, с приятел. Само че Джо не го хареса.
— Какво не му хареса?
— Ами че родителите му били чернокожи.
Морфи се разсмя.
— Казах ти, че Джо е ужасно чувствителен на тема генно наследство. Ама пък е добре някой да му го напомня от време на време.
— Виж сега, той заплаши приятеля ми, че ще нахрани кучето си с него.
— Естествено — рече Морфи тъжно. — Джо много си обича кучето.
— При теб нещо ново?
— Може би. Обичаш ли морски деликатеси?
— Тц.
— Добре, тогава ще отидем в Бъктаун. Страшно готвят там ти казвам, само морски продукти — най-добрите скариди. Ще дойда да те взема след два часа.
— Освен скаридите има ли някаква друга причина да ходим в Бъктаун?
— Ремар. Едно от бившите му гаджета има къща там. Може да понаучим някои неща.
Почуках на вратата на Рейчъл. Нямаше я. На рецепцията ми съобщиха, че излязла рано сутринта — отишла в университета. Междувременно се получили цял куп факсове за нея, които чиновникът поглеждаше намусено. Изкуших се да ги прелистя набързо, но се отказах и се върнах в стаята. Взех си душ, преоблякох се, оставих бележка на Рейчъл, че ще й се обадя по-късно. Говорих с Луис и Ейнджъл, съобщих им къде отивам и ги помолих да изчакат Рейчъл. Луис правеше йога упражнения на пода. Ейнджъл гледаше някакъв сериал по телевизията.
Морфи пристигна извънредно точно. Запрашихме на север по булевард „Канал“, после свихме в западна посока по „Лейкшор Драйв“. Водите на езеро Поншартрен проблясваха под късното обедно слънце. Някъде напред се виждаха фаровете на отиващите към Мандевил и Ковингтън коли по моста над гигантската водна площ. Минахме покрай малкото пристанище на „Уест Енд Парк“ и Морфи ми показа широк булевард с три платна, водещ към Южния яхтклуб, един от най-старите в страната. Морфи добави, че е ходил в клуба само веднъж, когато му се наложило да арестува един тип, запалил яхтата на бизнеспартньора си, след като научил, че последният спи с жена му. Горящата яхта осветявала бара, където пироманът седял кротко, пиел скъпо уиски и чакал да дойде полицията.
Бъктаун бе красиво място, всъщност това бе перверзна хубост, особено ако обичате миризмата на риба. Затворих прозореца на колата с надежда да си минимализирам увреждането на сетивата, но Морфи отвори своя и с удоволствие загълта въздуха с пълни гърди. На мен лично Бъктаун ми изглеждаше неподходящо място за убежище на човек като Ремар, но тази мисъл сама по себе си бе достатъчна причина онзи да предпочете да се скрие именно тук.
Каръл Стърн живееше в прилична на камилска гърбица къщурка, едноетажна отпред със залепена двуетажна част отзад, малка градина, разположена съвсем до брега и на няколко преки от главната улица на Бъктаун. Според Морфи Каръл работела в един бар на „Сейнт Чарлз“, но в момента била в панделата за незаконно притежание на дрога с намерение да продава. Според информатора на Морфи Ремар щял да плаща наема до излизането й на свобода. Оставихме колата на ъгъла на улицата и се измъкнахме от нея. Почти едновременно свалихме предпазителите на пистолетите. Това бе спонтанна реакция — спогледахме се и се засмяхме.
— Ти не си ли доста извън собствената си територия тук, а? — попитах Морфи.
— Слушай бе, Паркър, ние нали дойдохме само да похапнем нещо морско — оплака се той с тон на обиден човек. — Ако има време, ще надникнем насам-натам, просто ей така, заради случайната възможност. Не се бъркам в работата на никого, чуваш ли какво ти казвам?
Махна ми към фасадата на дома, самият той тръгна да заобиколи отзад. Пристъпих към малката веранда отпред и се опитах да надникна през остъклената входна врата. Стъклото бе доста замърсено, впрочем цялата къща изглеждаше просто занемарена. Преброих до пет и натиснах дръжката на вратата. Отвори се с леко скърцане, аз направих внимателна крачка напред в коридорчето. Чух шум от счупено стъкло и почти веднага зърнах отсреща Морфи да протяга ръка през дупката и да отваря задната врата.
Тук миришеше. Слабо, но веднага се усещаше. Все едно оставено на слънце месо за малко по-дълго време. Стаите на долния етаж бяха празни — кухня, малка всекидневна с канапе и стар телевизор, спалничка с едно легло и стенен гардероб. В него имаше женски дрехи и обувки. На леглото се мъдреше само стар, извехтял матрак.