Морфи тръгна пръв по стълбите нагоре. Аз вървях по-назад. И двамата бяхме насочили пистолетите към втория етаж. Какво очаквахме да стане? Във всеки случай тук миришеше по-силно. Минахме покрай баня. Вратата бе отворена, от душа капеше вода, плочките отдолу бяха боядисани в ръждиво. На мивката под малко огледало стояха принадлежности за бръснене, пяна, ножчета и шише с одеколон марка „Бос“.
В коридора имаше още три врати — всичките открехнати. Дамската спалня бе отдясно. Бели чаршафи, саксии с декоративни растения, вече леко завяхващи, на стените евтини репродукции на Моне. Върху дълга тоалетка беше натрупана козметика, на едната стена бе поставен бял шкаф. Прозорецът на отсрещната стена гледаше към пълна с плевели и избуяла трева градинка.
И в този шкаф имаше женски дрехи и обувки. Каръл Стайн очевидно имаше пристрастия към дрехите и вероятно си ги осигуряваше с припечеленото от дрогата.
Източникът на миризмата се оказа зад втората врата. На туристическа печка до гледащия към улицата прозорец на тих огън вреше отворена тенджера. Бе голяма, пълна с пенеста течност — сос на някаква яхния с неопределен произход. Изглежда, месото бе стояло на огъня прекалено дълго и бе превряло, оттам и неприятната миризма на мърша. На пода бе постлан нов червен килим, върху него имаше две кресла и поставен на масичка портативен телевизор с направена от метална закачалка за дрехи антена.
Третата стая също гледаше към улицата, нейната врата бе почти затворена. Морфи застана отдясно, аз — отляво. Той преброи до три, блъсна я с крак и връхлетя вътре с насочен наляво пистолет, аз влязох веднага след него, насочил оръжието надясно с опънати пред тялото ръце и пръст опрян на спусъка.
Залязващото вече слънце хвърляше златисти отблясъци върху предметите в стаята: разхвърлено легло, отворен на пода куфар, тоалетка, на стената — плакат от концерт на братята Невил в Типитина с автографи, надраскани върху лицата им. Килимът под краката ми бе влажен.
Замазката на тавана бе паднала почти цялата, покривните греди се виждаха. Вероятно Каръл Стайн е възнамерявала да прави ремонт или да преустроява горните стаи, но плановете й са били прекъснати поради ареста и влизането в затвора. Във вътрешната част на стаята висяха поредица въжета, каквито използват алпинистите. Бяха преметнати през покривните греди и поддържаха тялото на Ремар.
Под захождащото слънце останките му грееха със странна светлина. Виждаха се вените и мускулите на краката, вратните сухожилия, жълтеникавите мастни натрупвания на кръста, коремните мускули, сбръчканият като черво пенис. Огромни зидарски пирони бяха забити в стената отзад и той висеше отчасти и на тях, по един под мишниците, а въжетата носеха основната тежест на тялото.
Пристъпих още напред и тогава забелязах и третия пирон. Бе забит зад врата и поддържаше главата изправена. Тя бе извърната надясно, в профил, нагласена в това положение с помощта на още един пирон — под брадата. Черепът блестеше белезникав на места, където кръвта се бе стекла надолу. Очните дупки бяха почти празни, стиснатите зъби се белеха оградени от венците.
Ремар бе частично одран, внимателно нагласен и закачен на стената и въжетата. Лявата ръка сочеше диагонално надолу спрямо позицията на трупа, пръстите стискаха нож с дълго острие, подобно на месарски инструмент за белене на сланината, но по-широк и по-тежък. Сякаш бе закрепен с лепило за тях.
Но вниманието на новодошлия би било неизбежно и незабавно привлечено най-напред от дясната ръка на фигурата, накъдето бяха насочени и безжизнените слепи очни дупки на самия Тони Ремар. От рамото до лакътя тя бе нагласена перпендикулярно на тялото, след това се издигаше вертикално нагоре с помощта на вързано за китката въже. В пръстите на дясната ръка, заметната до голяма степен върху самата нея, Тони Ремар държеше собствената си одрана кожа… Виждах ясно формите на ръцете, краката, космите на скалпа, зърната на гърдите. Под скалпа, който висеше почти до коленете, се виждаха и кървавите ръбове на одраното лице. Леглото, подът, стената — всички те бяха обагрени в алено.
Погледнах вляво и зърнах Морфи — молеше се тихичко за душата на Тони Ремар.
Стояхме отвън, облегнати на колата, отпивахме от картонените чаши с кафе. Междувременно пристигаха хората на ФБР, доста коли на местната полиция, а и от Ню Орлиънс. Около къщата се събра тълпа, някои бяха местни хора, други — посетители, привлечени от предлагащите морски блюда ресторанти на Бъктаун. Натискаха се напред, чакаха да изнесат тялото. Нямаше да дочакат. Местопрестъплението бе организирано от убиеца като истинско шоу и както полицията, така и федералните искаха да го документират максимално пълно. Чак тогава щяха да вдигнат тялото и да развалят гротескно-перверзната сцена, създадена като по специален сценарий в онази стая горе.