Появи се и Улрич, облечен в стария кафеникав костюм, отново намачкан и овалян в типичната си славна форма. Извади от джоба торбичка с понички и ни предложи каквото бе останало. Зад полицейския фургон видях колата му — „Шевролет“ модел 1996 година, червен и бляскав като нов.
— Я си вземете, сигурно сте гладни — рече той благодушно и протегна плика към нас. Но и двамата отказахме. Образът и фигурата на Ремар не ми излизаха от съзнанието. Морфи на свой ред изглеждаше зле, бе пребледнял и тъжен.
— Говорихте ли с местните? — попита Улрич.
Кимнахме и двамата. Вече бяхме дали обстойни показания на двама детективи от градската полиция; единият се оказа зет на Морфи.
— Е, тогава можете да се чупите — рече Улрич. — Само че лично аз ще искам да си поговорим пак.
Морфи се запъти към шофьорската врата, аз към — отсрещната, но Улрич ме хвана за ръката.
— Всичко наред ли е? — попита ме той, като ме гледаше в очите.
— Мисля, че да.
— Морфи е подушил добра следа, но не би трябвало да те води със себе си. Когато научи, че отново си бил пръв на местопрестъплението, Дюран ще има да ме ругае…
Дюран бе специален агент на ФБР и шеф на бюрото за Ню Орлиънс, пряк и единствен шеф на Улрич тук. Не го познавах лично, но пък добре знаех какви са този тип местни баровци. Те се имат за нещо като царчета, управляват си подчинената територия като суверени, използват си агентите по назначение — както им скимне, и винаги персонално одобряват всяка операция. Съперничеството за началническия пост винаги е жестоко. Така че не биваше да се подценява човек като Дюран; ако не друго, той най-малкото бе опасен противник — от всякаква гледна точка.
— Още ли си в онзи хотел?
— Там съм.
— Ще се отбия да те видя. Има нещо, което трябва да проверя с теб.
Обърна се и тръгна към къщата на Стърн. Влезе през вратата и подаде торбичката с поничките на двете униформени ченгета пред нея. Единият я пое внимателно и неохотно, държеше я като пакет с бомба. Когато Улрич се скри в къщата, той се извърна и я хвърли в съседната кофа за боклук.
Морфи ме остави пред „Ришельо“. Преди да се разделим, му дадох номера на клетъчния телефон. Той си го записа в малко черно тефтерче, което завързваше с гумено ластиче.
— Свободен ли си утре? Анджи ще готви някаква вкусотия. Заслужава си да се разкараш до нас. Само като лизнеш от нейните манджи и ще се влюбиш в тях завинаги.
Внезапно тонът му се промени.
— При това има едни неща, които е най-добре да обсъдим на спокойствие.
Благодарих, макар че нещо в мен се бунтуваше и настояваше никога вече да не се срещам с Морфи, Улрич или кое и да е друго ченге. Тъкмо потегляше, когато потропах с длан по покрива на автомобила. Морфи свали прозореца и си подаде главата.
— Защо правиш всичко това? — попитах го направо.
Морфи бе направил доста усилия, за да ме включи в разследването, да ме държи в течение на всичко, което става и за което не бих могъл да науча по друг начин. Трябваше да разбера защо постъпва по този начин. Освен това се питах дали мога да му се доверя и до каква степен.
Той сви рамене.
— Агилярови умряха кажи-речи в ръцете ми — по мое дежурство. Длъжни сме да пипнем убиеца. Ти знаеш нещо за него, може би дори доста неща. Той те е предизвикал пряко, нападнал е семейството ти. Онези от ФБР си играят тяхната си игричка и не ни казват нищо. Ти си ми единственият източник.
— Искаш да го хванеш, а? — рекох и ми се стори, че виждам още нещо в лицето му, нещо, което ми се стори познато.
— Е, чак пък толкова. Не, не, човече. Аз си имам съпруга, семейство. Разбираш ли какво ти казвам?
Кимнах и си замълчах, но бях сигурен, че в очите му имаше нещо, което резонира дълбоко в мен. Пак почуках по покрива и той потегли. Загледах се след него и се запитах: дали пък и той не търси опрощение за извършени прегрешения?
Полицията на Ню Орлиънс е създадена през осемнадесети век с основната цел да контролира робите и да поддържа реда сред тях.
През първите петдесетина години репутацията й е от лоша по-лоша; ченгетата са корумпирани и груби, държат се малко по-добре от най-обикновени наемници. По онова време сред тях доминират ирландци и германци — хора, които пребиват пияниците, за да им вземат дребните пари от джобовете. По време на разделението на града, някъде по средата на деветнадесети век, ченгетата от отделните райони враждуват помежду си поради различните си интереси в комара. По същото време мнозина от тях са обвинени за изнасилване, линчуване и кражби, да не говорим за подкупи. Самият факт, че са преназначавани всяка година, сочи, че са били главните инструменти на двете основни политически партии. Полицията манипулирала местните избори, заплашвала гласоподавателите, дори участвала в клане на умерените сили в Института по механика през 1866 година.