— Имало ли е официално обвинение?
— Не, нали ти казах. Болничното ръководство решило да не вдига шум. В шкафчето на Байрън намерили медицински ръкавици, а по тях — следи от кръвта на мъртвата жена, дори и остатъци от тъкани. Той заявил, че някой се опитва да го натопи, че ръкавиците и прочие са подхвърлени нарочно. Разследването било вътрешно, дискретно и не довело до категорични резултати. Теоретично — да, някой би могъл да подхвърли тези неща в шкафчето му. Но пък защо? И го освободили. Не се обадили нито на полицията, нито на съдебните власти, нищо. Единствената причина да имаме информация за случая е, че местните ченгета междувременно разследвали поредица кражби на опиати от болницата и в списъка на заподозрените бил и Байрън. След като го освободили, кражбите силно намалели, но той пък винаги имал желязно алиби.
Байрън си заминал и оттогава никой не е и чувал за него. Имаме номера на социалната му осигуровка, но той не се е обаждал да се регистрира като безработен, не се е мяркал никъде, не е плащал данъци, не е ходил в някоя от административните служби, не е търсил работа в друга болница. Проверката показва, че кредитните му карти не са използвани от октомври 1996 година.
— Е, по какъв повод ми го казваш всичко това?
— Едуард Байрън е жител на Батън Руж. Съпругата му Стейси, бившата, още живее там.
— Потърсихте ли я?
— Разпитахме я неофициално вчера. Твърди, че не го е виждала от април миналата година, че й дължи издръжката за шест месеца. Последният изпратен от него чек е оформен в банка в Ричмънд, но жената мисли, че може би се навърта из района на голям Батън Руж или някъде наблизо. Каза ни още, че той отдавна искал да се върне тук, не обичал Ню Йорк. Изпратихме снимката от досието му в болницата по полицейските участъци — да го търсят рутинно. Ето, виж.
Подаде ми увеличена фотография на Байрън. Изглеждаше симпатичен, дори красив. Брадичката му бе възкъса и това леко нарушаваше хубостта на лицето. Имаше тънък нос, правилна уста, тесни черни очи, кестенява коса, сресана на път надясно. Изглеждаше по-млад от 35 години, но не знаех кога е сниман.
— Това е най-добрата ни следа — рече Улрич. — Казвам ти ги тези неща може би защото имаш право да ги знаеш. Но ще ти кажа още нещо: стой надалеч от госпожа Байрън. Настояхме да не говори с никого — в случай, че журналистите надушат нещо. И още нещо: не пипай Джо Боунс. Подслушахме онова неговото момче Рики по телефона: кълнеше се в какво ли не, че ти там си извъртял някаква дива каскада. Та те предупреждавам — следващия път няма да ти се размине.
Остави пари на масата.
— Последно, виждам, че си си събрал неголям екип. Някой от тях не може ли да ни помогне с нещичко, а?
— Все още не. Предположихме, че убиецът има лекарска квалификация или знания, говорихме за патология на сексуална основа. Ако се доберем до нещо важно, веднага ще ти се обадя. Но и аз имам един въпрос към теб — какви точно опиати са били откраднати от „Парк Райз“?
Наведе глава на една страна и леко изви устни, сякаш преценяваше дали да ми каже или не.
— Кетамин, хидро. Производни на феноциклидина.
Затраях си, че вече съм донякъде наясно с този препарат. ФБР може да създаде огромни неприятности на Морфи, ако там разберат, че ми е съобщавал такива подробности, макар че със сигурност го подозират. Улрич направи пауза и добави:
— Същото е намерено в телата на леля Мари и сина й. Убиецът го е използвал като упойка.
Завъртя кафената чашка с два пръста върху чинийката, докато дръжката се насочи към мен.
— Тебе страх ли те е от този тип, а, Птицо? — попита ме тихо. — Защото мен ме е страх. Помниш ли нашия разговор за серийните убийци — преди време, когато те водих да те запозная с леля Мари?
Кимнах утвърдително.
— Е, по онова време си мислех, че зная всичко за този тип хора, че съм виждал всичко, което може да се види. И наистина — срещал съм изнасилвачи, психопати, детеубийци, перверзни изроди и хора, които са прекрачили всякаква мярка, но те си бяха направо патетични и жалки, гнидави човешки образи, ти казвам. Ама този…
Обърна глава към улицата. Минаваше семейство във файтон. Кочияшът подръпваше поводите и сигурно сладкодумно им разказваше историята на площада „Джаксън“. Един член на семейството — дребно момченце — видимо не слушаше разказа. Гледаше към нас, подпряло брадичка на ръката си и сякаш чуваше думите му.
— Нашите специалисти отдавна прогнозират, че накрая ще се появи по-различен убиец — някой си, мотивиран от нещо повече от изкривени фрустрации и криворазбрана сексуална нагласа или перверзен садизъм. Живеем в общество, в чиято култура процъфтява болката и смъртта, Птицо, а повечето хора си минават и заминават през живота, без въобще да са разбрали смисъла му. Може би е само въпрос на време да се появи човек, който разбира тези неща по-добре от останалите, човек, който ще гледа на света като огромен олтар, пред който човечеството трябва да бъде пренесено в жертва, някой, който истински да вярва, че е крайно време да се даде урок на всички смъртни.