— И ти смяташ, че се е появил такъв човек, така ли?
— „Аз съм превърнат в Смъртта, Разрушителят на световете.“ Нали така пише в Корана, Птицо? „Аз съм превърнат в Смъртта.“ Ето това е. Може би е точно това. Той е Смъртта. Чистата Смърт.
Стана и тръгна към улицата, аз — след него. После се сетих за бележката от снощи. Извадих я от джоба.
— Улрич, исках да те помоля нещо. Ето, виж.
Той прочете записаното във връзка с Книгата на Енох и се намуси.
— Абе, каква е тази шибана Книга на Енох сега, а?
— Това е част от апокрифната литература на самата Библия. Смятаме, че той има познания в тази област.
Улрич се намръщи, сви бележката и я прибра.
— Птицо — рече и почти се усмихна, — понякога ужасно се раздвоявам между желанието да те държа напълно информиран за всичко и да не ти казвам нищо, ама нищичко!
Изкриви лице и после въздъхна, сякаш да каже, че просто не си заслужава да говорим на тази тема.
— Внимавай да не направиш някоя беля, Птицо. И кажи същото и на твоите приятелчета.
Тръгна си и скоро потъна в тълпата.
Върнах се и веднага почуках на вратата на Рейчъл, но отговор нямаше. Почуках отново, по-силно, тогава отвътре дочух някакви шумове. Отвори ми, обвита в хавлия и с кърпа на мократа коса. Лицето й бе зачервено от горещата вода на душа, кожата й като че гореше.
— Извинявай — рекох. — Забравих, че се канеше да се къпеш.
Тя се усмихна и ми махна с ръка да вляза.
— Я седни ей там. Сега ще се облека и ще ти предоставя удоволствието да ми купиш вечеря.
От леглото взе приготвените сиви панталони и бяла памучна блуза, а от куфара извади подходящо бяло бельо и се върна в банята. Не затвори вратата съвсем, за да можем да говорим, докато се обличаше.
— Май трябва да те питам какви бяха онези думи? — обади се отвътре.
Станах и отидох на прозореца. Улицата долу бе пуста.
— Вярно е онова, което Улрич каза за Луис. Нещата не са така прости може би, но той е убивал хора в миналото. Днес — не зная, не съм сигурен. Не питам и не аз съм онзи, който ще го съди. Но вярвам и на Ейнджъл, и на Луис. Помолих ги да дойдат, защото познавам възможностите им.
Рейчъл се показа от банята. Закопчаваше си блузата, косата й висеше, все още на мокри кичури. Изсуши я с портативен сешоар и си сложи малко грим. Бях виждал Сюзън да прави подобни неща стотици пъти, но сега, като наблюдавах Рейчъл да върши всичко това пред мен, почувствах странна интимност. Нещо се обади дълбоко в съзнанието ми, тъничко, но убедително гласче, което предвещаваше промяна в чувствата ми към нея. Тя седна на леглото, за да нахлузи чифт черни обувки на бос крак, помагаше си с пръст. Наведе се напред и блузата на кръста й се повдигна, зърнах основата на гръбнака и леко изпотената кожа. Тя вдигна очи и забеляза погледа ми. Усмихна се внимателно, сякаш се боеше, че не го е разбрала правилно.
— Ще излизаме ли? — попита ме.
Отворих вратата и й направих път да мине, а блузата й се плъзна по ръката ми. Чух звук, напомнящ на съскаща върху горещ метал вода.
Хапнахме в заведение на „Роял Стрийт“, в голяма, хладна и тъмна зала в махагоново дърво. Поръчах си бифтек, бе крехък и вкусен, а на Рейчъл донесоха пушено рибешко филе. Тя го опита, премлясна и след малко ахна — подправките бяха лютиви. Поговорихме за дребни неща, за пиеси и филми, музика и литература. Оказа се, че и двамата сме присъствали на едно и също представление на „Вълшебната флейта“ в Метрополитен опера през 1991 година. На всичкото отгоре и двамата сме били сами. Погледнах я в очите, тя отпи от виното; приглушените светлини играеха по лицето и танцуваха в зениците й, досущ отразени в нощно езеро лунни лъчи.
— Значи често преследваш непознати мъже в далечни земи, а? — опитах се да се пошегувам.
Усмихна се.
— На бас се хващам, че тази реплика си я пазиш за по-особени случаи.
— Може пък да я използвам постоянно.
— Оооо, хайде сега. Какъв ти е следващият номер? Цветя и целуване на ръка или ще гледаш страшно околните мъже?