Повдигнах вежди и тя се разсмя.
— Ама ти изглеждаш шокиран, а? Май не излизаш редовно с жени?
— Май и ти не излизаш редовно с мъже — рекох строго. — Какъв ти беше последният приятел?
— Борсов агент. Връзката ни продължи повече от година и решихме да поживеем заедно за пробен период. Неговият апартамент има една спалня, а моят, както ти казах — две. Затова той се нанесе при мен, а другата спалня я използвахме за кабинет.
— Олеле, много идилично.
— Наистина. Но само за седмица. Оказа се, че той не може да понася котката ми. Не можеше и да спи в едно легло с мен. Оплака се, че съм се въртяла непрекъснато. Обаче междувременно умириса цялата къща на цигари, особено дрехите ми. И с това се приключи. Чашата преля. Ама не вярваш ли? Всичко засмърдя, мебелите, леглото, стените, храната, тоалетната хартия, дори и котката се умириса. После, на всичкото отгоре, една вечер се прибира и заявява, че бил влюбен в секретарката си. Представяш ли си? И сетне се премести да живее при нея в Сиатъл.
— О, Сиатъл е много хубаво място.
— Да му го начукам аз на Сиатъл. Да потъне в морето дано!
— Е, поне не съжаляваш вече, нали?
— Много ти е смешно на тебе.
Рейчъл погледна през прозореца, а аз изпитах силно желание да протегна ръка и да я докосна. Това ми желание се усили още повече, когато тя рече тихичко:
— Аз пък не смея да ти задавам прекалено много въпроси. Нали зная какво си преживял.
— Да — изхъмках аз и докоснах бузата й. Кожата бе гладка, нежна, леко влажна. Тя притисна глава към ръката ми, после влязохме в самото гробище и вълшебният миг просто се изпари във въздуха.
Делакроа е на югоизток от Ню Орлиънс, може би на тридесетина мили от езерото Поншартрен, на границата между енориите на Плакемин и Сейнт Бърнард. Абе, почти на майната си. А гробището се пада отвъд Делакроа и още малко по-нататък в северна посока, към Иклоски. Това място, а и Сейнт Бърнард не могат да ви предложат нищо особено освен блата и заблатени речни ръкави плюс малко музика ала бретонски стил.
Разни клонове на семейство Фонтено са живели в Ню Орлиънс още от края на деветнадесети век, много преди семейството на Лайънъл и Дейвид да се преместят в големия град. Затова имаха голяма гробница в гробището „Метари“. Последното е най-голямото от цяла поредица градски гробища, разположени покрай едноименното шосе и булевард „Поншартрен“. „Метари“ е разположено на площ от сто и петдесет акра — там, където едно време е бил хиподрумът „Метари“. Символично погледнато, суперподходящо място за един комарджия, пропилял състоянието си на конните надбягвания и продължил да играе след като отдавна е бил вече уверен, че шансът почти винаги работи срещу него.
Местните гробища са доста необичайни. В големите градове повечето гробища са грижливо озеленени, подредени с вкус и дискретни надгробни камъни. Мъртъвците на Ню Орлиънс обаче почиват в пищно украсени гробници и грандиозни мавзолеи, донякъде напомнящи „Пер Лашез“ в Париж или Градовете на мъртвите в Кайро, където хората все още си живеят сред погребаните. Подобно нещо можете да срещнете и при гробницата Брунсвиг, оформена като пирамида и пазена от специално построен сфинкс.
Влиянието не идва толкова от погребалната архитектура на Испания и Франция. По-голямата част на Ню Орлиънс е разположена под морското равнище и до построяването на съвременните отводнителни системи изкопаните в земята гробове са се наводнявали лесно. Оттам идва и нуждата гробищата да се оформят по такъв начин — построени над земята гробници са най-доброто решение.
Когато пристигнахме, шествието от погребението на Фонтено бе вече влязло. Паркирах малко по-встрани от основната група автомобили, минахме покрай двете патрулни коли на вътрешната порта. Хората в тях бяха до един със слънчеви козирки. Тръгнахме след последните от шествието, минахме покрай четирите големи статуи, олицетворяващи Вярата, Надеждата, Милосърдието и Паметта, които са близо до известната гробница на Мориарити. Накрая стигнахме до надземен мавзолей в старогръцки стил, с дорийски колони отпред, а над тях на дебела плоча бе изписано името Фонтено.
Не ми бе известно колцина от семейството почиват тук. Традицията в Ню Орлиънс повелява трупът да бъде положен в централната зала на гробницата за година и един ден. После се отваря криптата, тленните останки се внасят там, а изгнилият ковчег се изхвърля, за да се отвори място за следващия покойник. Предполагам, че криптите в „Метари“ отдавна са задръстени.