— Хей, чакай, аз съм! — извиках високо. — Добре ли си?
Тя кимна и остави пистолета. Чак сега забелязах, че през цялото време бе натискала корема на момичето с другата си ръка.
— Какво й е? — попитах, но веднага разбрах.
Кръвта, която струеше от огнестрелната рана, бе почти черна. Черният дроб. Детето трепереше като лист, по тялото му минаваха кратки конвулсии, зъбите скърцаха в агония. Нямаше да живее дълго. Около нас се появиха скритите до преди малко хора, някои ридаеха, други се тресяха в шок. Зърнах двамина с пистолети да тичат към нас. Дръпнах Рейчъл за ръката.
— Трябва да изчезваме. Не можем да си позволим ченгетата да ни заварят тук.
— Аз оставам, ти си тръгвай. Не мога да го зарежа това дете.
— Рейчъл!
Тя ме погледна. Взрях се в очите й, споделихме каквото и двамата отлично разбирахме. Детето щеше да умре. Бе неизбежно.
— Не можем да останем тук…
Двамата мъже с пистолетите дотичаха. Единият, по-младият, падна на едно коляно и изплака:
— Кпара, Клара! Дръж се, моето момиче! Дръж се! — повтаряше той, хванал детската ръчица.
— Моля те, Рейчъл! — повторих аз.
Тя хвана ръката на младия и я натисна върху детския корем. Клара изстена.
— Дръжте си ръката тук — нареди му Рейчъл. — Не я махайте, докато не дойде Бърза помощ.
Сетне вдигна пистолета и ми го подаде. Поех го, поставих предпазителя и го пъхнах в кобура. Измъкнахме се бързо от центъра на бъркотията, полуистеричните шумове постепенно останаха назад и затихнаха. Спряхме и тя изведнъж ме прегърна с все сила. Притиснах я към себе си и я целунах по главата. Въпреки стрелбата косата й ухаеше. Тя отново ме стисна с все сила, изохках — болката в ребрата ставаше все по-силна.
Тя се стресна и ме пусна.
— Ранен ли си?
— Сритаха ме малко, това е всичко.
Погалих я по косата, взех лицето й в две ръце.
— Направи всичко, което можеше за онова дете, Рейчъл. Повече не бе възможно.
Тя кимна и устните й се разтрепериха. Детето бе придобило някакво символично значение за нея, което не разбирах, далеч по-голямо от това просто да спаси живота му.
— Убих онзи човек — рече тя и лицето й се разкриви в безмълвен плач.
— Иначе той щеше да ни убие и двамата. Нямаше избор. Ако не бе стреляла, сега щеше да си мъртва. Вероятно и аз.
Всичко това бе вярно, но не й бе достатъчно, поне засега. Затова я прегърнах и замълчах. Вече не усещах болката; струваше ми се, че нейното страдание е далеч по-голямо.
ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА
Не бях си спомнял за Татенцето Хелмс от много години, поне не и докато не разказах на Рейчъл за ролята, която бе изиграл в момчешкия ми живот.
Татенцето бе най-големият грозник, когото съм виждал. По-грозен човек, здраве му кажи. Той колеше, той бесеше в по-голямата част от Портланд някъде от края на шейсетте до към края на седемдесетте години и си бе построил цяла империя там. Хелмс бе започнал с контрабанден алкохол и бе стигнал до контрол над дрогата в цели три щата.
Татенцето тежеше над сто и петдесет килограма и страдаше от рядко заболяване на кожата. От него по цялото му тяло имаше буци, най-видими естествено по ръцете и лицето му. Те бяха тъмночервени на цвят, люспести на вид и не само загрозяваха физиономията му, но я правеха и някак разлята, неопределена и размазана, та като го погледне човек, да види нещо като червеникава мъглява маска. Носеше костюми с жилетки, панамени шапки и винаги пушеше тумбести пури, които по онова време всички наричаха „Уинстън Чърчил“. Та човек най-напред усещаше миризмата на Татенцето и чак впоследствие го виждаше. Това даваше възможност на по-умните да се скатаят навреме.
Татенцето бе мръсен по душа, но най-точно е да кажем, че си бе истински изрод. При по-ниска интелигентност, по-благ характер и липса на склонност към насилие човек като него най-вероятно би живял в къщурка край горите на Мейн, би се занимавал с дребен бизнес и би продавал коледни дръвчета на симпатягите от квартала. Но той бе доволно интелигентен, в мръсния смисъл на думата, целият свят му бе крив за нещо, а грозотата му, изглежда, бе външната изява на дълбока морална и духовна развала, корумпираност, която подбужда към мисълта, че едва ли най-лошото в него е грозната му мутра. Бе изпълнен с вътрешна ярост, злоба и стръв, мразеше околните и всичко, свързано с тях.
Дядо ми бе познавал Хелмс още от дете. Бе служил дълги години като заместник-шериф, бе психолог, който познаваше хорската природа и усещаше доста добре душата на престъпника. Особено на престъпника. Та той казваше, че у Хелмс не се улавя нищо друго освен злина.