Свалиха парцала от лицето ми и веднага познах навелия се отгоре ми Хелмс. Зад него изпъкваше силуетът на голяма сграда. Бе Блек Пойнт Ин. Значи се намирахме на плажа при Праутс Нек, отвъд Скарбъро. Ако можех да се обърна, вероятно щях да видя светлините на Олд Орчард Бийч. Но не можех да помръдна дори.
Татенцето държеше горяща пура и ми се хилеше. Усмивката му бе като светлина по острието на нож. Бе облечен в редовния си двуреден костюм с жилетка, на малкото й джобче проблясваше златната верижка на часовника. На яката на бялата памучна риза се кипреше папионка на бели и червени точки. Отляво на мен, краката на Кларънс се размърдаха — опитваше се да стане, но един от негодниците на Хелмс го срита. Бе русоляв мръсник, когото наричаха Мартин Тигъра. Постави крак на гърдите му и го натисна обратно на пясъка. Чак сега забелязах, че Кларънс не е гол.
— Ти ли си внукът на Боб Уорън? — попита след малко Татенцето Хелмс.
Кимнах. Започвах вече да се давя. Ноздрите ми бяха пълни с пясък, устата ми залепена, в дробовете ми не влизаше достатъчно въздух.
— Знаеш ли кой съм аз? — попита Хелмс, все така загледан в мен.
Пак кимнах.
— Ама, изглежда, не знаеш, а, момче? Защото ако знаеше, не би сторил онова, което си направил с моята собственост. Освен ако не си глупак, а то е още по-лошо от това да не знаеш кой съм аз.
Обърна лице за миг към Кларънс, но не му рече нищо. Стори ми се, че в очите на Хелмс се мярна нещо като съжаление. Кларънс си бе възтъп, по този въпрос съмнения нямаше. И за частица от секундата в съзнанието ми се появи нелепата мисъл — сякаш Кларънс е сам, а ние останалите сме бандата на Хелмс, която се кани да му стори нещо много ужасяващо. Но аз не бях от тази банда и страхът от предстоящото ме върна обратно в реалността. Усетих пясъка под голата си кожа и зърнах Мартин Тигъра да се приближава към мен. Носеше обемист и тежък на вид найлонов плик; от онези, в които слагаме най-обикновен боклук. Погледна шефа си и онзи му кимна. Тогава Тигъра изсипа съдържанието на торбата върху мен.
Вътре имаше земя, пръст, но и още нещо. След миг почувствах хиляди мънички краченца да ме полазват, по космите на краката и на чатала — по срамните части, да изследват всяка неравност по тялото ми като същински любовници. Усетих ги и по клепачите си и бясно замятах глава, за да ги сваля, но не успях. Тогава започнаха и да ме хапят, същински ужилвания, кратки, остри, болезнени, стотици хиляди нажежени иглички в кожата — по ръцете, по клепачите, бузите, краката, дори и по пениса. Мравките ме нападаха освирепено, усещах, че влизат и в ноздрите ми, жилеха ме и там, въртях се и ритах, стенех и скимтях през нос, гърчех се и Бог само знае какво още съм правил… Триех се като луд в пясъка с надежда да ги унищожа, но все едно че исках сам да си съдера кожата. Заплаках, усещах сълзите да текат, изплаках цяла река може би. След истинска вечност, когато май започна да ми става безразлично, нечия ръка ме хвана за глезена и ме повлече нанякъде. Вълните ме плиснаха изведнъж, разбрах, че съм на самия край на плажа; свалиха ми белезниците и аз тутакси откъснах лепенката от устата си, поех дълбоко въздух, пренебрегвайки болката — в лудо желание да се чеша и трия навсякъде. Потопих се целият, наврях и главата във водата и все още ми се струваше, че усещам мъничките хищници по себе си. Но ужилванията скоро секнаха, мравките се издавиха. Сега крещях от болка, но и от страх, а и в паника, от срам и унижение, гняв и омерзение.
Дни наред след това вадех мъртви мравки или части от телата им от косата си. Някои от тях се оказаха по-дълги от нокътя на средния ми пръст, със закривени, грозни щипки. Цялото ми тяло бе на буци и ранички, бях замязал на самия Хелмс. Носът ми бе подут, вътре усещах тъпа болка.
Няма да забравя мига, когато излязох от водата и залитнах. Хората на Хелмс се бяха върнали в колите. На плажа бяхме тримата: аз, Кларънс и Татенцето с пурата в ръка. Кларънс бе непокътнат. Татенцето разпозна удивлението ми и се ухили още по-гадно. Подръпна от пурата и рече: