— С твоя приятел се видяхме снощи.
Покровителствено сложи дебела, безформена като разтопен восък ръка на рамото му. Кларънс потръпна, но не посмя да се отдръпне.
— Сам ни разказа всичко. Дори нямаше нужда от принуда.
Болката от предателството на приятел е по-силна от всякакви ухапвания или ужилвания. Погледнах Кларънс Джоунс с нови, някак си по-възрастни, може би по-зрели очи. Той стоеше на пясъка, навел глава, притиснал ръце към гърдите си и трепереше. Очите му бяха гузни, пълни с вина, а може би също с болка, извираща направо от дълбините на сърцето му. Искаше ми се да го мразя, Татенцето очакваше именно това от мен. Гледаше ме с гадната си мутра и се усмихваше. Но аз изпитвах само дълбока празнота и някакво съжаление.
По някакъв странен и необясним начин съжалявах и Татенцето Хелмс, дебел, разплут, с увиснала кожа и тлъстини. Съжалявах го и за необходимостта, която го задължаваше да наказва две хлапета по такъв жесток начин за едни счупени стъкла. И не физическото наказание бе страшно, много по-страшно бе другото — да унищожиш едно момчешко приятелство вовеки веков. И всичко това, за да запази авторитета си на местен силен човек. Жалко наистина.
— Слушай, момче — рече Хелмс, — слушай внимателно. Тази вечер ти научи нещо много важно. Всъщност научи две неща: първо — да не се ебаваш с мен, и второ — нещо относно приятелството. В края на краищата единственият приятел, който си имаш на този свят, си ти самият. Защото онези другите до един ще те прецакат, когато се наложи. Накрая всеки от нас остава сам срещу останалите. Това е.
Обърна се и си тръгна към колата, като с мъка заобикаляше дюните и тътреше безформените си крака по пясъка.
Оставиха ни да се върнем пеша до Скарбъро. Дрехите ми бяха почти разкъсани и мокри, но някак си се оправих. Не си проговорихме по целия път обратно, дори и когато се разделихме за последно на прага на дядовото място. Кларънс си тръгна с наведена глава, без да се обърне. Евтините му мокри гуменки шляпаха по пътя.
След това вече не се срещахме и малко по малко аз направо го забравих. Научих чак след петнадесет години, че го убили при кражба в склад за компютърна техника. Било в околностите на Остин, където Кларънс работел като охранител. Пазел компютрите, заради които го застреляли.
Какво стана онази вечер ли? Щом се прибрах в дядовата къща, първо взех антисептични средства от аптечката и се скрих в банята. Съблякох се и дълго се трих с напоени с дезинфектанти тампони — по всички места, където ме болеше. Щипеше зверски, но търпях. Когато свърших, седнах на клозетната седалка и дълго плаках. Там ме намери дядо. Мълча известно време, после изчезна някъде. Върна се с една купа, където бе забъркал някаква каша със сода бикарбонат, вода и още нещо. Продължително ме маза с нея по гърба, гърдите, ръцете и краката, после изсипа малко в шепите ми — сам да се натрия по срамните части. После ме зави в бял чаршаф и ме настани на стол в кухнята. Донесе отнякъде бутилка и ни наля по чашка. Май беше „Реми Мартин“, ако си спомням правилно. Чудесен коняк. Изпих го бавно, мълчахме и двамата. Когато стана време да си лягам, той ме погали по главата.
— Лош човек — повтори дядо и си допи кафето на един дъх. Сетне стана, а Док мигом се пробуди и също стана.
— Искаш ли заедно да разходим кучето?
Отказах. Той сви рамене и тръгна надолу по стълбите на верандата, след кучето, което веднага запраши по моравата отпред, като лаеше, скимтеше и се обръщаше да види дали господарят му идва.
Десет години след този случай Татенцето Хелмс почина от рак на стомаха. След смъртта му полицията изчисли, че пряко или непряко е замесен в повече от четиридесет убийства, някои от тях извършени доста далеч, чак във Флорида. На погребението му присъстваха шепа хора.
Отново си спомних за Татенцето Хелмс, когато с Рейчъл си тръгвахме от гробището в Метари. Не зная защо, може би заради тукашните убийства. Може би у Джо Боунс бях усетил нещо от вътрешната злост и вечно присъстващия притаен гняв на Хелмс. Омраза към околния свят, която извира от нещо дълбоко объркано и зло в самия него. И пак се замислих за дядо, за Хелмс и за получените уроци, чиято поука май все още не бях напълно проумял.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Пред външната ограда на гробището имаше голяма група полицаи от Ню Орлиънс. Те задържаха за разпит всички, които смятаха подходящи за свидетели, и разчистваха пътя за линейките с ранените. Бяха събрали тълпа хора, около която се въртяха телевизионни екипи от Дъбъл Ю Дъбъл Ю Ди Ел и Дъбъл Ю Ди Ес Ю и настойчиво искаха да интервюират оцелелите. Аз внимателно следях какво ще направи един от хората на Лайънъл Фонтено — същият, на когото бе поверил автомата. Сега той вървеше към оградата, ние дискретно го следвахме под известен ъгъл. Той, изглежда, знаеше нещо, което не ни бе известно. И наистина — след малко стигна до почти незабележима дупка в оградата, измъкна се през нея и затича към паркиран наблизо линкълн. Колата потегли, а ние с Рейчъл минахме през същата дупка и забързахме към моя автомобил. Вървяхме на запад, мълчахме. Боже! Как бях доволен, че се бях сетил да го оставя по-надалеч от другите коли. Сега успяхме да се измъкнем, без да привлечем вниманието на ченгетата.