Добавих още няколко момента на основата на елементарни умозаключения/предположения: убиецът е бял мъж, на възраст някъде между двадесет и четиридесет години; разполага с възможности в Луизиана — нещо като база, от която се отправя да убие Ремар и Агилярови; смяната на облеклото или използването на работнически комбинезон, който се носи върху други дрехи и се сваля лесно, за да не се нацапа с кръв; познания за същността и свойствата на кетамина, достъп до него.
На линията, свързваща Пътника с Агилярови, написах: той е знаел, че леля Мари е говорила за него с полицаи. С пунктир съединих Агилярови и Ремар с Дженифър и Сюзън, отгоре написах името Едуард Байрън и поставих въпросителна. Внезапно ми хрумна нещо и надрасках още един пунктир с името на Дейвид Фонтено между Агилярови и Ремар. Тук главната връзка бе Хъни Крийк и възможността Пътника наистина да е примамил Дейвид на Хъни Айлънд, после да е съобщил на Джо Боунс, че единият от братята Фонтено е там. В такъв случай логично е убиецът да е познат на семейство Фонтено. Накрая написах Едуард Байрън на отделен лист и го закачих отстрани.
Сетне седнах на леглото на Рейчъл и вдъхнах аромата на парфюма й по чаршафите и възглавницата. Загледах се в диаграмата, започнах да прехвърлям разни идеи и мисли в главата си и да се опитвам да правя нови връзки. Нищо особено не се получи, но все пак добавих още нещо, преди да се върна в моята стая, за да изчакам завръщането на Ейнджъл и Луис от Батън Руж. Прекарах тънка линия между Дейвид Фонтено и въпросителната над думата „момиче“ — споменатата от леля Мари жертва, разлагаща се нейде в тресавищата. Тогава дори и не се усетих, но по-късно стана ясно, че в онзи миг съм направил първата значителна стъпка към света на Пътника.
Влязох тихо в стаята и седнах до балкона, загледан в спящата Рейчъл. Сънят й бе неспокоен. Клепачите й потрепваха, проплакваше, ръцете и краката й помръдваха под тънкото одеяло. След малко чух шум — онези двамата се връщаха. Ейнджъл говореше нещо високо и май че бе ядосан. Луис отговаряше с нормален и спокоен глас, в който долових насмешливи нотки.
Не изчаках да влязат сами, предварих ги и им дадох знак с глава да влезем да говорим в техния апартамент. Не знаеха нищо за стрелбата на гробищата — според Ейнджъл изобщо не пуснали радиото във взетата под наем кола. Лицето на Ейнджъл бе зачервено, устните му — побелели. Мисля си, че не го бях виждал толкова вбесен.
Караницата започна наново. Оказа се, че по време на разговора им със Стейси Байрън е започнал флирт между нея и Луис. Тя била тъмноруса хубавелка с удивително добре запазена фигура, независимо от четиридесетте си годинки, и направо се сложила на Луис, гледала го предизвикателно в очите и прочие. Луис отвърнал на предизвикателството.
— Ами естествено, нали трябваше да измъкнем информация от нея — обясни той и ми намигна. — Има ли по-лесен начин за тази цел?
Устните му потрепваха, с мъка задържаше усмивката си, когато поглеждаше към Ейнджъл. Последният обаче бе див, подивял.
— Вярно е, че искаше да измъкнеш нещо от нея — изсъска Ейнджъл. — Искаше да си изкараш едно чукане, а най-важната информация, дето ти трябваше, бе размерът на циците й под онзи тесен сутиен, а и на задника й, нали!
Луис погледна в тавана и направи водевилно измъчена физиономия. За миг помислих, че Ейнджъл ще го удари. Юмруците му се свиха и той пристъпи към приятеля си, но успя да се овладее.
Стана ми мъчно за Ейнджъл. Знаех какво означава Луис за него, пък и бях сигурен, че не е имало нищо сериозно в онзи флирт между съпругата на Едуард Байрън и чернокожия гигант. Естествено, всеки обича да бъде харесван, това си е най-обикновена човешка черта, освен това сигурен бях, че Луис съвестно се е стараел да научи нещо за съпруга. И двамата — Ейнджъл и Луис — имаха доста мътно минало, дори това на Луис бе в още по-тъмни краски, но лично аз знаех неща за Ейнджъл, които Луис може би не знаеше.