— Каза, че не го е виждала от четири месеца — обясни ми Луис. — Последния път, когато се срещнали, той не говорел много, само я питал как е тя, как са децата, взел някои стари дрехи от тавана. Тя смътно помни, че носел някакъв сак с марка на магазин от Опелуза и федералните сега обикаляли там да търсят въпросния магазин.
— Тя знае ли за какво го издирва ФБР?
— Тц. Казали й, че вероятно ще им помогне с информация по заплетени дела. Тя обаче съвсем не е глупава. Аз й метнах една-две въдички, да видя дали ще захапе. Госпожата твърди, че той винаги се е интересувал от медицината, изглежда, навремето е имал и амбицията да стане лекар, макар че няма квалификация дори и за ветеринар.
— Опита ли почвата как мисли тя: става ли от него убиец или не?
— Дори не се наложи. Тя разказа, че навремето се заканвал да я претрепе, било, когато се карали относно условията за развода.
— Помни ли точните му думи?
Луис кимна, въздъхна дълбоко:
— Ъхъ. Рекъл, че най-напред ще й отреже шибаното лице.
Ейнджъл и Луис не успяха да се сдобрят. Ейнджъл си остана все така намусен и отиде в стаята на Рейчъл, а Луис седна на балкончето в техния апартамент и се загледа навън. Ню Орлиънс предлага голямо разнообразие от звуци и миризми и не всичките са особено приятни.
— Знаеш ли, мисля да похапна — рече той след малко. — Ти какво ще кажеш да излезем заедно, а?
Това ме изненада. Предположих, че желае да говорим за нещо, но никога преди не бях оставал насаме с Луис, без Ейнджъл да присъства.
Влязох в моята стая да видя какво прави Рейчъл. Леглото беше празно, чуваше се течаща вода в банята. Почуках леко на вратата й.
— Отворено е — извика тя.
Влязох, а тя вече се завиваше със завесата на душа.
— Страшно ти прилича — рекох. — Този сезон модата предлага прозрачни облекла.
Сънят май не й бе помогнал много. Под очите си имаше тъмни кръгове, изглеждаше уморена и отпусната. Направи искрен опит да ми се усмихне, но не се получи — приличаше повече на гримаса на болка, отколкото на усмивка.
— Искаш ли да отидем някъде — да похапнем?
— Не съм гладна. Сега ще се насиля да поработя малко, после ще взема две хапчета за сън и ще се опитам да почина без съновидения.
Казах й, че ще излизаме заедно с Луис, после отидох да уведомя и Ейнджъл. Заварих го да прелиства бележките на Рейчъл. Той посочи с ръка моята диаграма на стената и рече:
— Тук обаче има много дупки.
— Е, има още подробности, по които ще трябва да се поработи.
— Например кой какво е направил и защо — усмихна се той накриво.
— Е, да, но се опитвам да не си губя времето с второстепенни неща. Ти как си?
— Добре съм. Мисля си, че цялата тази работа започва да ми влиза под кожата… всичко това — рече той и с ръката си описа дъга, като обхвана цялата стена с накачените по нея писания, скици, илюстрации.
— Ще излезем да похапнем с Луис. Искаш ли да дойдеш?
— О, не. Само ще се вкиселим повече. Ти си го задръж все за себе си.
— О, благодаря ти — усмихнах се аз. — Още утре ще дам интервюта за сексуалното си пробуждане. Имам едни приятели — манекени в списание „Плажно облекло“. Страшно ще се зарадват. Ти да се грижиш за Рейчъл, чу ли? Тя днес не е особено добре — след онази престрелка…
— Ще се навъртам наоколо — обеща той.
Отидохме с Луис в ресторанта „При Филикс“ на ъгъла на „Бърбън“ и „Айбървил“. Там сервират чудни стриди. Нямаше навалица, обичайните туристи предпочитат „Екми“, заведение за стриди и миди на отсрещната страна на улицата, където ги сервират със зрял фасул и ориз с дъхави подправки направо върху франзелата. Има и още едно място, което специализира в подобни морски деликатеси — то е във френския квартал и се казва „Нола“. „При Филикс“ е по-народно заведение, а туристите не си падат по такива, нали все пак обикновени неща има и у дома.
Луис си поръча стриди „По бедняшки“ и веднага ги заля с лютив сос, поиска си и бира „Абита“ и се нахвърли на храната. На мен донесоха пържени картофи и пиле по местна рецепта плюс минерална вода.
— Хей, келнерът те мисли за префърцунен тип — ухили се Луис, когато отпих от водата. — Нали тук гостува една балетна трупа. Може да ти поиска и билети.