Влязохме вътре. Той взе набързо един душ, седнахме на масата и се разприказвахме, а Анджи започна да готви.
Анджи бе дребничка, почти четиридесет сантиметра по-ниска от съпруга си, стройна, с падаща по раменете кестенява коса. Бе начална учителка, а през свободното си време рисуваше. Зърнах някои от нещата й — не бяха лоши, имаше усет. Повечето бяха маслени бои, импресионистични мотиви, красиви петна по стените на дома им.
Морфи си отвори бира „Бро Бридж“, аз помолих за минерална вода. Анджи тракаше с тенджерите и отпиваше от чаша бяло вино. Видях, че реже пилешки гърди на ситни късчета, в една тенджерка разбърка бял сос с масло и брашно и нещо много, много благоуханно.
Кейджуните готвят пилешкото със сосове, лепкави, гъсти и много вкусни. Анджи досипа фъстъчено масло, още малко брашно и започна да го бърка бързо, за да не загори на силния огън. След малко белият цвят се превърна в бежов и накрая в тъмношоколадов. Свали соса от огъня и го остави да изстива, като пак го разбъркваше.
Морфи блажено отпиваше от студената бира, протегнал крака, а аз станах и й помогнах да нареже лука, зелените пиперки и целината. После тя ги задуши с масло, добави мащерка, риган, паприка и люти чушки, лук и чесън на прах, наряза на тънко някакъв местен салам. Добави и пилешкото, и още подправки, цялата кухня започна да ухае. След около половин час сервира ориз в три чинии и го заля с цялата тази вкусотия, която се бе получила под опитните й ръце. Започнахме да ядем мълчаливо, наистина беше много апетитно.
Заедно измихме и изсушихме чиниите. После Анджи си легна, а ние с Морфи отново се настанихме на масата. Разказах му за Раймон Агиляр и увереността му, че е виждал фигурата на някакво момиче на Хъни Айлънд. Споделих и за съновиденията на леля Мари, и за предчувствието ми, че така или иначе смъртта на Дейвид Фонтено на Хъни Айлънд е свързана с момичето.
Морфи дълго мълча. Не се опита да се подиграе с думите на Раймон, не ги нарече дивотии и болни видения, нито пък се присмя на увереността на старицата, че е чувала истински гласове от отвъдното. Накрая само попита:
— Ти сигурен ли си, че знаеш мястото?
Кимнах.
— Добре тогава, ще опитаме. Утре имам почивен ден, затова най-добре е да преспиш тук. Намира ни се и стая за гости.
Обадих се в хотела на Рейчъл и й обясних какво ще правя на следващия ден. Описах й горе-долу и мястото, където смятах, че ще бъдем. Тя обеща да предаде всичко на Ейнджъл и Луис. Добави, че след съня се чувства по-добре. Но аз си знаех, че ще трябва да мине доста време, за да може да се съвземе от ужаса на онази касапница. На всичкото отгоре бе убила човек…
Станахме съвсем рано. Бяхме готови да тръгнем още в седем без десет. Морфи обу тежки ботуши със стоманени пети и носове, стари джинси и пуловер без ръкави над тениска с дълги ръкави. По джинсите му имаше петна от боя и безир — от ремонта на къщата. Главата му бе свежо бръсната и ухаеше на някакво козметично чудо.
Преди да потеглим, закусихме. Кафето допихме пред къщата, на крак. Анджи се показа с бяла роба, погали бръснатата глава на мъжа си и му се усмихна сладко. Морфи се намръщи, но аз си знаех, че той я обича много и нейните милувки му доставят удоволствие. Преди да тръгнем, я придърпа и я целуна по устата, заровил пръсти в гъстата й грива. Тя инстинктивно се притисна към него, но той ме погледна и бързо се отдръпна. Двамата се засмяха смутено, тя се изчерви. Чак тогава забелязах, че коремът й е леко подут. Бе бременна, вероятно някъде около петия месец. Помислих си, че вече не съм така наблюдателен както едно време. Къде гледаш, Птицо? — рекох си и сам си се усмихнах. Сетне се сетих, че сам Морфи ми бе намекнал за това.
Пресякохме полянката пред къщата, Анджи остана на вратата и ни помаха с ръка. Бе отпуснала тежестта на тялото на единия крак, лекият ветрец развяваше косата и крайчеца на робата й.
— Отдавна ли сте женени? — попитах Морфи. Вървяхме към кипарисовата горичка, която прикриваше къщата откъм пътя.
— През януари ще станат две години. Да знаеш, аз съм голям късметлия с нея. Изобщо не съм си представял, че това момиче напълно ще промени живота ми.
Говореше открито, не изпитваше стеснение. Усмихна ми се и добави:
— Тя е чудесен човек.
— Кога очаквате бебето?
Пак се усмихна.
— Към края на декември. Момчетата организираха тържество, като научиха. Отбелязаха факта, значи, че Морфи ще става баща. Беше много мило.
Поразнебитен пикап бе паркиран на края на поляната. Бе с ниско ремарке, на което бе качена широка, плоскодънна лодка, завита с платнище. Двигателят бе обърнат и положен върху задната й седалка.