— Докара ми я братът на Тусан снощи — обясни Морфи. — Той пренася туй-онуй от време на време, да изкара някой долар отгоре.
— А самият Тусан къде е?
— А бе хранително отравяне, да не повярва човек. Твърди, че ял развалени скариди, ама знаеш ли? Лично аз си мисля, че го мързи да си помръдне дебелия задник толкова рано сутринта.
В каросерията на пикапа, под платнище, зърнах брадва, моторен трион, две вериги, дебело найлоново въже и хладилна кутия. Грижливо бе приготвен и леководолазен костюм с маска, два дълбоководни фенера, две кислородни бутилки. Морфи носеше термофорно шише с кафе, вода, две франзели и полято с купешки сос пилешко в кутия. Всичко бе поставено в голяма непромокаема торба.
Качихме се на колата, Морфи запали двигателя. Той завъртя, затрака, изплю миризлив дим, но после се стабилизира и заработи с равномерно, нормално бръмчене. Потеглихме за Хъни Айлънд. Оказа се, че има дори и стереокасетофон. Морфи пусна касетка с песни на Клифтън Шение.
Минахме резервата Слайдъл, наречен на името на сенатора демократ Джон Слайдъл, продължихме покрай няколко пазарни центрове, закусвални за аламинути и китайски ресторанти с бюфетно сервиране. Хванахме по северния бряг на Поншартрен. На федералните избори през 1844 година Слайдъл уредил два парахода да докарат гласоподаватели — ирландци и германци — от Ню Орлиънс в енорията Плакемин. Да гласуват там за него. В цялата тази игра нямало нищо противозаконно. Противозаконно било само това, че спирали на всяко населено място и гласували; и така до края на маршрута пуснали Бог знае колко гласове за сенатора.
Спряхме на рейнджърското пристанище на река Пърл, до редица занемарени плаващи рибарски колиби, закотвени току до брега. Над водата и околните дървета все още висеше мъгла. Свалихме лодката и нагласихме двигателя. Пренесохме веригите, въжето, брадвата, водолазния костюм и храната. След малко слънцето изгря. На съседното дърво проблесна огромната мрежа на златист паяк, разположен като истински крал в самия й център. Крайбрежният свят вече се пробуждаше. И така — с жуженето на хиляди насекоми и цвърченето на птичките — потеглихме по реката. Ревът на двигателя се смеси със стотиците странични шумове.
По околните брегове растяха блатни храсти и ниски дръвчета, заедно с по-високи водни брези, върби и доста големи кипариси, лиани с навити по дърветата отворени алени цветове. Тук-таме плаваха пластмасови бутилки, завързани с корда. Това бяха маркировки на заложени въдици. Тук речната риба бе в изобилие и много вкусна. Минахме край рибарско селце с порутени хижи и завързани за дърветата пироги. Сивкава чапла ни гледаше мъдро от клоните на един кипарис. Под него на брега се бе показала главата на речна костенурка, замръзнала неподвижно, може би се радваше на ранното слънце.
Носех надрасканата набързо от Раймон Агиляр карта, но ни отне известно време да открием въпросния проход, водещ към траперския канал. На входа му издигаха мощни снаги група евкалипти, дебелите им стволове почти препречваха зеленясалата водна повърхност. Едва се провряхме, по-нататък ни пресрещнаха увиснали почти до водата клони, покрити с гъст мъх. Въздухът бе наситен с мирис на зелена растителност, застояла вода и гнилоч. Разкривени, обезформени трупи на мъртви дървета, окръжени от тръстики, стърчаха като полуразрушени монументи под свежите слънчеви лъчи. На изток забелязах сивия купол на боброво жилище; на метър от нас нещо приплясна — обърнах се, бе тялото на дълга водна змия.
— Жълт змей — пошегува се Морфи. — Но наоколо има и гърмящи змии, да знаеш.
От провисналите клони на околните дървета капеше вода, почти навсякъде ечаха песните на ранобудни птички.
— Тук намират ли се алигатори? — попитах Морфи.
Сви рамене:
— Може би. Те не се нахвърлят върху хората, освен ако хората не ги закачат. В блатата има лесна плячка колкото си щеш. Но нападат кучета, ако се приближат съвсем до водата. За всеки случай, ако видиш някой, докато съм под водата, стреляй във въздуха, за да ме предупредиш.
По едно време каналът се стесни дотолкова, че вече се движехме със затруднение. Чух скърцане и стържене — допирахме дъното. Погледнах — не бе дъното, а потопено дърво. Морфи загаси двигателя и с помощта на греблата и ръцете, малко по малко, успяхме да прехвърлим лодката.
Май бяхме разчели картата погрешно, защото пред нас се бе изправила стена от див ориз — високи, яки стъбла, същински зелени остриета над водата. Все пак имаше проход — един-единствен, колкото да мине малко дете. Морфи сви рамене, запали двигателя. Тръгнахме към него, удрях стъблата с греблото в опит да отворя още малко място. Нещо изпляска наблизо и тъмна сянка, колкото едър плъх, се плъзна във водата.