— Там намерих две метални кутии с размери около метър и половина на шейсет сантиметра на четирийсет. Едната е празна, другата затворена, заключена. На петдесетина метра от тях пък има няколко петролни варела, маркирани с нещо като хералдична лилия. Май са на старата химическа компания „Бревис“, тя се намираше в западната част на Батън Руж, ама големият пожар през осемдесет и девета я довърши. Това е. Друго няма.
Погледнах към южните брегове; не се виждаше нищо друго освен дебели корени, повечето потопени във водата.
— Можем ли да извадим онази кутия с помощта на въжето?
— Абе, може, но е тежка и ако се отвори, докато я вдигаме, ще изтърсим всичко, което съдържа, във водата и трудът ни ще иде по дяволите. Ама дай да изкараме лодката по-навътре и да се опитаме да я извадим.
Вече напичаше силно, макар че дърветата по брега осигуряваха някаква защита срещу палещите слънчеви лъчи. Морфи извади две бутилки с минерална вода от хладилната кутия. Отпихме, седнали на брега. След малко станахме, качихме се на лодката и я откарахме на място, което хареса на Морфи.
Заловихме се за работа. На два пъти сандъкът се заканваше за нещо на дъното, докато се опитвах да го извлека нагоре. Сетне изчаквах Морфи, който повдигаше отдолу, отново да ми подаде сигнал. Накрая на повърхността се показа сива метална кутия, подкрепяна от якото му рамо. Прехвърлих я с негова помощ на лодката, а той се върна да завърже въжето на някой от варелите.
Върнахме се на брега и свалихме кутията. Бе заключена с катинар и верига, стари, силно ръждясали. Какво ли толкова имаше в нея? Взех брадвата и здраво ударих ръждясалия катинар. Веднага се разчупи. Морфи клекна до металния сандък — както си бе с бутилката на гърба и маската, вдигната на чело. Задърпах капака, бе заял. Заудрях с тъпата част на брадвата тук-таме, малко отляво, отдясно, по средата и по едно време се отвори.
Вътре имаше пушки „Спрингфийлд“, 50-и калибър, от онзи модел, дето се зареждат отзад, и костите на дребно животно, много прилично на куче. Металът бе доста корозирал, но на места се четяха буквите „Ел Ен Джи“.
— Крадени — рече Морфи и извади една, за да я разгледа. — От 1870 или 1880 са. Сигурно властите са обявили награда за залавянето на крадеца и той ги е потопил тук. Може да е възнамерявал да се върне, да си ги вземе по-късно.
Опипа животинския череп с пръсти.
— Тези кости сигурно значат нещо, а? Жалко, че никой не е налитал на Баскервилското куче по тези места, иначе току-виж сме разгадали мистерията, а! Малко дребно за него все пак, не мислиш ли?!
Огледа пушките пак, обърна се към вътрешността на малката лагуна. Въздъхна и нагази във водата.
Изваждането на варелите се оказа доста трудна работа. Вързахме първия с верига, тя на три пъти се изхлузваше. Накрая сложихме и втората и завързахме и двете около варела като коледен подарък на канапче. Успяхме да качим варела и аз се опитах да го отворя още над водата, но лодката почти се преобърна, та се наложи пак да се връщаме на брега. Когато с големи усилия го замъкнахме на суха земя, се оказа, че той съдържа само застояли нечистотии. Тези варели имат специални отвори за наливане и изливане на петрола, но може да се вади и самият капак. Когато отворихме втория варел, той дори и нечистотии не съдържаше. Вътре имаше камъни за тежест — сложили са ги, за да могат да го потопят.
По това време Морфи бе вече страшно изморен. Направихме дълга почивка, похапнахме пиле и хляб, пихме кафе. Преваляше пладне, а жегата бе вече почти непоносима. По нас течеше пот, дишахме трудно. Полегнахме за няколко минути и аз предложих да поема втората част от задачата като леководолаз. Морфи не отказа. Дадох му кобура с пистолета и навлякох костюма, като взех втората бутилка.
Когато влязох, водата се оказа удивително хладна и приятна. А когато потънах до шията, дишането ми доста се затрудни. Веригите натежаха още повече, но стиснах зъби и тръгнах по въжето към следващия варел. Дъното бе силно наклонено и след малко се наложи да се гмуркам. Преди това запалих фенера.
Тук, долу, ми се стори много дълбоко, а и тъмно. Водораслите и плаващите на повърхността листа и клонки пречеха на слънчевите лъчи да проникват навътре. Някъде встрани, с периферното си зрение, забелязвах риби, рибки, а и по-едри форми. От варелите бяха останали общо пет, натрупани в нещо като купчина около потопено дърво, огромно и старо като света. Идеята да бъдат наредени около него не бе лоша. Всеки с лодка би избягвал дървото, следователно вероятността да попадне на варелите се намаляваше, а и те се забелязваха трудно, защото водата в основата на ствола бе по-мътна. Всъщност без фенер те биха били практически невидими.