Останките на масата явно бяха женски — отговаряха на всички типични за пола характеристики. По това спор нямаше. При определянето на възрастта специалистите изследват центровете, респективно зони на осификация или образуване на костна тъкан, както и зъбите. В нашия случай лекарят определи възрастта около двадесет и една — двадесет и две години. Челото, челюстта и лявата ябълчна кост носеха драскотини — убиецът бе наранил костната повърхност при отрязването на лицето.
Екипът описа състоянието на зъбите и всички особености на челюстта. Това е процес, задължителен при съдебната одонтология; резултатите му вършат голяма работа при издирването на изчезнали лица, идентифицирането на трупове и прочие. Взеха проби от костния мозък и косата за евентуална употреба при профила ДНК. Този профил е точен критерий за определяне на самоличността посредством индивидуалната ДНК верига.
Екипът поработи доста. Накрая прибраха останките в голям найлонов чувал и ги отнесоха под мълчаливия взор на Улрич, Морфи и моя милост. После разменихме по някоя и друга баналност и всеки си пое по пътя. Честно казано, дори не помня какво си говорихме. През цялото време в съзнанието си виждах момичето, чувах шума на вода.
Ако двата профила — ДНК и зъбният — се окажат недостатъчни за откриване на самоличността, Улрич бе решил да поръча лицева реконструкция — метод, при който с помощта на лазерно отражение се създава компютърен образ на лицево-кожните контури, а после компютърът го сравнява с различни модели и допълва триизмерни подробности, които често наподобяват оригинала до съвършенство. Улрич бе решил да се обади в Куонтико и да поръча процедурата, но първо трябваше да се изкъпе и да пийне чаша кафе.
Лицевата реконструкция се оказа ненужна. След два часа останките на младата жена от блатата бяха идентифицирани. Макар че бе лежала в мътните води почти седем месеца, в полицията бе съобщено за изчезването й само преди три.
Името й бе Лутис Фонтено и бе доведена сестра на Лайънъл Фонтено.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Имението на Фонтено е на пет мили източно от Делакроа. До него се стига по частен надземен път. Бе наскоро построен на пилони над блатата и гниещата зеленина около и в тях. Дълго се вие сред дивата природа, за да стигне до разчистена от растителността площ. Тя покрива не повече от два-три акра, заобиколена е с висока ограда, отгоре на която са поставени остри колчета и режеща като бръснач жица. В центъра на района се намира ниска, едноетажна постройка от железобетон във формата на конска подкова.
Помежду двете странични крила, на циментова площадка, бяха паркирани няколко автомобила. Сред тях забелязах три черни джипа. Зад основната постройка имаше още една — значително по-стара, стандартната за щата дървена къща, едноетажна, с веранда и паралелно наредени стаи.
Спрях взетата под наем кола на портата пред имението. Никой не се виждаше наоколо. С мен бе Луис. Рейчъл бе взела другата кола, за да отиде до университета „Лойола“.
— Май предварително трябваше да се обадим по телефона — рекох аз и отново огледах пустия и тих двор.
Луис бавно вдигна ръце и ги постави на тила, като ми кимна напред. Сякаш изникнали от нищото, отпред стояха двамина в джинси и избелели ризи, насочили към нас заредени автомати от доволно известната марка „Хеклер&Кох ХК 53 с“. В огледалото за задно виждане открих още двама. Имаше и пети — до прозорчето на Луис, с брадва в пояса. Откъде бяха дошли тези хора?
До един изглеждаха корави мъже, с обветрени от времето и природата лица, с прошарени бради. Ботушите им бяха изкаляни, ръцете им мазолести, нарязани и загрубели, с дебели и мускулести пръсти. Хора на физическия труд.
В същото време от главната постройка излезе среден на ръст мъж в синя риза и джинси, също с ботуши, и тръгна към портата. Стигна до нея, но не я отвори, а се загледа в нас през решетките. Имаше голям белег от старо изгаряне на лицето — отдясно кожата бе сбърчена, окото видимо сляпо, косата — опадала от тази страна на скалпа. Кожата висеше над сляпото око, а щом заговори, видях, че движи само лявата част на устата.
— Какво иска тук? — говореше със силен акцент.
Истински кейджун.
— Казвам се Чарли Паркър — отговорих през отворения прозорец. — Дойдох да се видя с Лайънъл Фонтено.
— Кой този? — посочи Луис с пръст.