— Мисля, че убиецът на сестра ви и на Мари Агиляр и сина й е един и същи човек. Смятам още, че същият човек уби съпругата и дъщеря ми — завърших и добавих: — Ето така се случи, че намерих и сестра ви.
Не изразих съжаление за неговата лична загуба или болка. Това би трябвало да се подразбира. Или пък не тъжеше чак толкова за сестра си; за какво тогава да му го казвам?
— Значи вие сте убили двамина на „Метари“?
— Един — отвърнах. — Друг уби втория.
— Вие ли? — обърна се Лайънъл към Луис.
Луис премълча.
— Не, друг беше — повторих аз.
Лайънъл допи кафето и остави чашата на масичката. Разпери ръце и възкликна:
— Е, за какво сте тук сега? Чакате да ви изкажа благодарността си ли? Тъкмо се канех да пътувам до Ню Орлиънс, за да прибера останките на сестра си. Не съм сигурен дали трябва да ви благодаря за това.
Извърна глава встрани. Стори ми се, че в очите му прочетох болка, но сълзи нямаше. Пък и Лайънъл Фонтено не приличаше на човек, който плаче.
— Не за това съм тук — рекох тихо. — Искам да ми кажете защо за изчезването на Лутис е съобщено едва преди три месеца? И още: какво е правил брат ви на Хъни Айлънд през онази нощ, когато го убиха?
— Брат ми, значи… — в гласа му се примесиха обич и отчаяние, и угризения, сякаш се гонеха едно с друго, също като красивите птички на чашите.
После се овладя. Мислех си, че ще ме прати по дяволите, ще ми каже да не си завирам носа в семейните дела, ако искам да си запазя здравето, но продължих да го гледам право в очите. Той обаче замълча, а след малко рече кротко:
— Нямам никакви основания да ви имам доверие.
— Опитвам се да намеря виновника — заявих твърдо.
Гласът ми бе равен, тих. Лайънъл кимна, може би по-скоро на себе си, отколкото на мен, и, изглежда, взе решение.
— Сестра ми замина в края на януари, може би началото на февруари — започна той. — На нея не й харесваше това… — разпери ръце наоколо, към сградите, колите — … тук. Отдавна си имаме неприятности с Джо Боунс, някои от нашите пострадаха.
Направи пауза и, изглежда, подбра следващите си думи много внимателно.
— Един ден се оказа, че е закрила банковата си сметка. Оставила бележка, събрала една чанта багаж и си тръгнала. Без да ни се обади. Във всеки случай Дейвид сигурно нямаше да я пусне.
Опитахме се да я проследим. Първо се обадихме на разни приятели в града, търсихме я чрез хора, които тя познаваше във Флорида и Сиатъл. Дейвид наистина се разтревожи за нея. Та тя ни бе като истинска сестра. Когато мама почина, татко се ожени за втори път. Лутис се роди от този брак. Сетне и татко, и майка й починаха — това бе през 1983 година, в автомобилна злополука, а ние я отгледахме като наше дете. Особено Дейвид — той я обичаше много, бяха съвсем близки.
Преди няколко месеца Дейвид започнал да я сънува. Отначало не ми каза нищо, обаче започна да слабее и стана блед като платно, а се изнерви, да не ви разправям… По едно време се решил, идва и ми разказва цялата работа. Помислих си, че е превъртял, и му го казах в лицето, а той само въздъхна. И продължи да я сънува. Сънувал я под вода, разказваше ми всяка сутрин, чувал я нощем да блъска с глава по някакъв си метал. Беше стопроцентово сигурен, че нещо й се е случило.
Добре, ама какво да направим? Търсихме я почти в половината Луизиана. Чрез сигурни хора, дори направих постъпки посредством приближени на Джо Боунс — да видим има ли начин да стигнем до някакво разбирателство… ако той е замесен. Нищо. Никой не поемаше отговорност. А тя просто изчезна и край.
И тогава, без да ми каже, той съобщил на ченгетата, че тя е изчезнала. Ето, затова е закъснението. Станахме луди — цялата полиция се изтърси тук — да разследват. Боже мой, за малко щях да го претрепя в онзи ден, когато дойдоха за пръв път. Ама той си бе луд, полудял, пък и упорит. Непрекъснато повтаряше, че й се е случило нещо лошо. Нито нервите му издържаха вече, нито беше с ума си. На мен ми се падна да върша цялата работа, на всичкото отгоре да внимавам с онзи тип Джо Боунс, надвиснал е като дамоклев меч над главата ми.
Погледна изгорения.
— Ето, Леон е бил тук, когато се обадили. Не казал никому къде отива и защо. Просто се качил на онази неговата, жълтата кола и отпрашил. Леон се опитал да го спре, ама брат ми извадил пистолет и го заплашил.
Извърнах очи към Леон. Лицето му бе напълно безизразно; ако имаше угризения относно смъртта на Дейвид Фонтено, значи си ги криеше по най-добрия начин.
— Да се досещате кой е бил на телефона?