А фигурите и илюстрациите, които са оставили за поколенията, са нещо много повече от просто анатомични материали и мостри; по свой си особен начин те са още и специфичен монумент, напомнящ за крехкостта на човешкото тяло, податливостта му на болка, а в крайна сметка и неговата преходност или тленност. Тези хора са предупреждавали за безсмислието на човешките пороци и угаждането на плътските желания, те са прозрели реалността на човешкото съществуване, свързано с болка и смърт в живота на земята, и надеждата за нещо по-добро в този в отвъдното.
През XVIII век във Флоренция процъфтяла практиката на анатомичното моделиране. Под патронажа на абат Феличе Фонтана мнозина анатоми, художници и скулптори работили съвместно за създаването на човешки восъчни фигури в естествен ръст. Анатомите изпилвали различните части на човешкия труп, художниците ги оцветявали и им придавали живот. Правели калъпи и после изливали восъка на пластове, размесен със свинска мазнина, за да се промени и контролира температурата на изстиване и да се придаде онази полупрозрачност, която ще напомня за истинската човешка плът.
Впоследствие с помощта на четки и фини инструменти пресъздавали характерните за човешкото тяло очертания и набраздявания. Добавяли клепачи и клепки, един по един. Болонският художник Лели използвал истински скелети под восъка. Австрийският император Йозеф II бил толкова впечатлен, че си поръчал около 1 200 модела — в помощ на медицинското обучение в своята държава. Има и по-драстични случаи — Фредерик Руйш, професор по анатомия в „Атенеум Илустре“ в Амстердам, използвал химически сгъстители, стабилизатори и бои, за да препарира своите модели. В къщата си имал цяла колекция, нека я наречем изложба на бебешки и детски скелети, наредени в подходящи пози, за да демонстрират мимолетността на живота.
И все пак единствено несравнима е реалността на истинското човешко тяло, изложено на показ. Провеждали публични анатомични демонстрации и дисекции, където се събирали огромни тълпи; някои дори били устроени като карнавали, а хората се явявали маскирани и в съответни костюми. Привидно целта била да се подпомогнат науката и познанието. В действителност тези демонстрации били по-скоро разновидност на публичните екзекуции. В Англия Законът за смъртното наказание от 1752 година дори създал пряка връзка между двете неща: било разрешено телата на убийци да бъдат подлагани на анатомична дисекция, а аутопсията била наречена „следсмъртна наказателна дисекция“, с която се целяло да се накаже престъпникът още веднъж, като му се отнеме правото на нормално погребение. През 1832 година излязъл и Закон за анатомията. В него де юре било отнето правото на бедняците да преминават в следващия живот — телата на мъртвите просяци били конфискувани за дисекционни цели.
Ето, сами виждате как смъртта и дисекцията вървят ръка за ръка заедно с разширяването и задълбочаването на научните знания. Ами какво да кажем за болката? Как да обясним ренесансовото възмущение от чудното устройство на женското тяло? Същото възмущение, което води до особено патологичен интерес и захласване по матката? Анатомия, дисекция, разрези и сваляне на кожата — всички те са неразривно свързани с реалностите на страданието, секса и смъртта.
Вътрешността на човешкото тяло, особено разкрита, незабавно напомня за мимолетността на човешкия живот. Но колцина от нас имат смелостта да надникнат в собствената си вътрешност? Ние възприемаме собствената си смъртност единствено чрез призмата на чуждата, при това избирателно. Дори и тогава това става само при изключителни обстоятелства, да речем, по време на война, смърт в резултат на случайно насилие, убийство, когато човек е свидетел или очевидец на факта или на непосредствените му резултати. Само тогава срещаме очи в очи алената реалност на смъртта и съответно на човешката смъртност.
Според Рейчъл Пътника се опитва да премахне всички тези бариери; естествено, по свой си, собствен, патологичен, изпълнен с насилие и болка път. Убивайки жертвите си така, той ги принуждава да възприемат собствената си преходност, да надникнат в себе си, в своята вътрешност, физическа и друга; въвежда ги в познанието на истинската болка; по този начин те се превръщат в демонстрация и напомняне и на другите, че човек е тленен, че един ден предсмъртното, ужасно страдание ще сполети и тях…