Пътника се движи по граничните кръстопътища между мъчението и екзекуцията, между интелектуалното и физическото любопитство и садизма, твърдеше Рейчъл. Той е част от тайното битие на човечеството, неговата история, разказана в „Anatomia Magistri Nicolai Physici“ където се твърди, че древните практикували дисекцията еднакво и върху мъртви, и върху живи. Завързвали осъдени престъпници и постепенно ги нарязвали; тръгвали от ръцете и краката и се движели към вътрешните органи. Августин и Целестин са писали за такива дисекции, все още поставяни под въпрос от съвременните историци.
А сега Пътника се е заел да пише своя собствена история, в която да представи вижданията си за злокобната симбиоза на науката и изкуството, така както я съзира в болния си мозък, да нахвърли собствени бележки за тленността, да създаде истински ад в човешкото сърце. Рейчъл сподели всички тези мисли, докато седяхме в стаята й. Отвън вече се стъмняваше, във вечерния въздух звучеше музика от недалечните заведения.
— Смятам, че ослепяването е неговото наказание за невежеството, невежество в смисъл физическа неспособност да бъде разбрана реалността на болката и смъртта — рече тя. — Но то показва още нещо: до какви бездни е стигнал самият убиец в отдалечеността си от нормалното, от човечеството. Всички ние страдаме, всички ние срещаме смъртта по един или друг начин, преди да ни е дошъл ред да умрем. А Пътника вярва, че той единствен може да ни предаде този урок…
— Може би е така, а може би смята, че негово призвание е да ни напомни колко дребни и незначителни сме ние, хората… — добавих и Рейчъл кимна в знак на съгласие.
— Ако това, което говорите, е вярно, защо тогава е наблъскал Лутис Фонтено в онзи варел в блатата?
Гласът бе на Ейнджъл. Бе седнал до балкончето и гледаше навън.
— Подготвителна работа, с учебна цел може би — отвърна Рейчъл.
Луис понечи да каже нещо, премисли и премълча.
— Вижте, Пътника си вярва, че създава произведения на изкуството — започна Рейчъл. — Погледнете само какви усилия полага да представи телата в определена поза, с огромни по същество детайли, в точно съотношение или подобие на древните медицински илюстрации и текстове, спомнете си връзките с митологията и артистичното представяне на тялото. Всичко това доказва тезата ми. Но всеки артист трябва да започне отнякъде. Поети, художници, скулптори — всички те карат някаква чирашка школа, подготвителен учебен етап, било официален или другояче. Няма значение. Създаденото през чирашкия период най-често силно повлиява бъдещата им работа, но то обичайно не се представя на публиката. През подготвителния период те си дават възможността да направят грешки, без това да предизвика критика, да си проверят възможностите, да видят какво могат и какво не. И затова смятам, че може би Лутис Фонтено е чирашка работа.
— Но тя е убита след Сюзън и Дженифър — възразих аз.
— Със Сюзън и Дженифър е избързал, искал ги е, може би има някаква специална причина, но не е останал доволен от резултатите. Сметнал е работата за незадоволителна. Затова мисля, че по-късно е направил проба с Лутис, преди да се върне към публичните изяви — отговори тя, без да ме гледа. — Взел е леля Мари и сина й по редица причини, и по желание, и от необходимост. И този път е имал време да постигне търсения ефект. После обаче се е наложило да убие Ремар, или защото последният е видял нещо с очите си, или пък просто защото е имало такава възможност. И отново е създал MEMENTO MORI. В постъпките му има и много практицизъм, той не се бои да използва случайността или необходимостта.
Ейнджъл слушаше думите на Рейчъл и нещо видимо го измъчваше отвътре.
— Ама, чакайте сега — обади се той. — Какво да кажем за нормалното човешко отношение спрямо смъртта? Никой не иска да умира, ама никой, ви казвам. Чуем ли за смърт, още повече искаме да живеем… така е с хората.
Рейчъл го изгледа, но пак се върна към бележките си.
— Искам да кажа — настоя Ейнджъл, — да попитам какво иска този тип от нас? Да спрем да се храним, да се любим, защото той е измислил нещо си за смъртта и мисли, че на другия свят ще ни бъде по-добре, така ли?
Взех илюстрацията с Естиеновата „Пиета“ и се загледах в позите на телата, във внимателно номерираните вътрешности, в спокойните, дори ведри изражения на лицата на жената и мъжа. Спящите и мъртвите/Те са прекрасни просто като картини — нали нещо такова бе написал Шекспир? Но не и мъртвите на Пътника, не. Те бяха разкривени в предсмъртна агония.