Взех такси до Байуотър и го спрях току пред заведението. „При Воун“ е на ъгъла на „Дофин“ и „Лесеп“. На вратата платих петдоларов куверт. Вътре свиреше добър състав: Кърмит Ръфинс с „Барбекю Суингърс“ — духови инструменти. Бяха се увлекли в истинска рапсодия. По масите преобладаваха блюдата с червен фасул.
Рейчъл и Ейнджъл танцуваха между масите, а Луис ги гледаше с наранена физиономия. Умрях си от смях. Приближих, а музикалното темпо леко стихна — тогава Рейчъл пусна Ейнджъл и се закачи за мен. Потанцувах малко, защото не исках да я обидя, а тя ме погали по лицето. Затворих очи и се оставих на милувките й. После седнах и си сипах сода, а Луис се премести на съседния стол. Погледнах го.
— Ти май нямаше какво да кажеш последния път — рекох. Имах предвид разговора в стаята на Рейчъл.
Той кимна в знак на съгласие.
— Какво да кажа? Пълна дивотия. Всички тези неща — религия, медицина, илюстрации, това са само тарикатски уловки. Той може би вярва в тях, а може би не. Френсис Бейкън, а? Цуни ме по гъза! Каква ти смъртност, тленност и прочие? Цветът на месото е червен, брато, това е положението!
Отпи от бирата и добави:
— А той харесва червения цвят.
После се върнахме в хотела. Лежах до Рейчъл и слушах дишането й в мрака.
— Мисля си — обади се тя. — За нашия убиец.
— Е, и?
— Той може би не е мъж.
Стреснах се и се изправих на лакти в леглото. Погледнах я, виждах бялото на очите й, широко отворени, искрящи.
— Защо?
— Всъщност не съм сигурна. Знаеш ли, долавям нещо почти женско, женствено, относно усета на онзи, който убива… чувственост… а и чувствителност или интуиция, тънък усет за взаимообвързаността на нещата, на техния символичен потенциал. Просто не зная какво да ти кажа… Май че просто си мисля на глас, но чувствителността не е онази — типичната за съвременен мъж. Може би „женски“, „женствен“ е също погрешно… искам да кажа — характеристиките на извършителя, жестокостта, физическите възможности и силата — всички те сочат към извършител от мъжки пол… но това е, което засега мога да кажа. Поне засега.
И Рейчъл млъкна.
— Ние с теб вървим ли към трайна връзка или просто?… — попита след време.
— Не зная. Защо? Според теб вървим ли?
— Ти бягаш от въпроса.
— Ами, не. Знаеш ли, не съм свикнал да отговарям на подобни неща, всъщност… мислех си, че точно този въпрос вече няма да ми бъде задаван. Ако ме питаш дали искам да бъдем заедно, отговорът е да. Това ми създава известна тревога… знаеш, имам си наследство… но да, искам да бъда с теб.
Тя ме целуна.
— Защо спря да пиеш? — попита незабавно след това. — И така и така сме започнали откровен разговор, кажи ми?
Сега пък ме стресна, но отговорих:
— Защото ако сега изпия едно, Бог знае къде ще се събудя и кога. Може би в Сингапур с едноседмична брада. Май Реймънд Чандлър беше написал това, а?
— Ти пак не ми отговори на въпроса.
— Мразех се, мразех другите, мразех всичко около себе си, дори и най-близките си. Онази нощ, когато ги убиха, аз се бях напил. Пиех постоянно, по много. Не само онази вечер, а почти всяка. Пиех по редица причини. Поради напрежението в работата, поради неспособността си да бъда добър съпруг и баща, а може би и други неща, неща, които сега са в миналото. Ако не се бях превърнал в пияница, може би днес Сюзън и Дженифър щяха да бъдат живи. Затова спрях. Много късно, но все пак спрях.
Рейчъл не рече нищо. Не каза „Грешката не е твоя“ например или „Няма защо да се виниш“. Разбираше ги тези тънкости отлично.
Сега ми се струва, че тогава исках да й кажа още неща, да се опитам да й обясня какъв е животът ми без алкохола. Да й опиша страховете на алкохолика: че дните без пиене са дни без утре, те не носят никакво обещание за бъдещето. Всеки ден е просто ден без алкохол. Понякога, в най-мрачните си часове, съм мислил, че преследването на Пътника е просто начин за запълване на времето, път, по който вървя, само за да не полудея.
По-късно тя заспа, а аз останах буден и дълго мислих за Лутис Фонтено, за превърнатите в изкуство тела, за онова, което Улрич не искаше да ми каже. Лежах и неволно чувах приглушените гласове на Ейнджъл и Луис, които се любеха в съседната стая. Сетне и аз се унесох в сън.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Лошо спах през нощта, бях пренавит от разговора с Улрич, пък и сънувах кошмари за място злачно и заупокойно с тъмни води наоколо. На следващата сутрин закусих сам, след като упорито бях търсил вестник „Ню Йорк Таймс“. Обиколих половината град и накрая намерих едно, изглежда, единствено копие на вестника в книжарницата „Ривърсайд Нюз“ в Орлеанската енория до пивоварната „Джакс“. По-късно се срещнахме с Рейчъл в „Кафе дьо Монд“; поразходихме се из френския пазар, мотахме се между щандовете с тениски, компактдискове, евтини чанти; отбихме се и до селския пазар, пълен с пресни зеленчуци и плодове. Имаше орехи, едри като ябълки, също едър, бял чесън, разрязани пъпеши с тъмночервено месо, което привличаше погледите на минувачите като прясна рана. В кошчета с лед търговците предлагаха едри риби с бели кореми, раци, скариди; в железни цистерни бяха изложени малки алигатори. На дълги сергии се редяха големи патладжани и краставици, лук и салати, червени домати и зряло авокадо.