Преди стотина години това място е било къса уличка с две пресечки и терени за търговия, подобна на днешната — от улица „Галатин“ — до речните докове между Беръкс и Урсулин. Като изключим може би Шанхай и Бауъри, този район е един от центровете с най-висока престъпност в света; тук публичните домове се редуват с кръчми, пълни с опасни типове и леки жени. По тези места никой не ходи без оръжие и за всяка грешка се плаща много скъпо.
„Галатин“ я няма вече, просто е изтрита от картата. Туристите се навъртат около кейджуните-рибари от Лафайет и даже отвъд него, любопитно оглеждат донесената за продан стока, а навсякъде наоколо смърди на риба, носят се и типичните речни миризми на Мисисипи. Всеки стар град има подобна съдба: улици се раждат и умират, барове се строят и разрушават; след един век много неща са променени — редица бивши видни сгради са отнесени от безпощадната ръка на времето, но на тяхно място се извисяват нови, може би по-красиви, а може би не. Промяната е закон на деня, но истинският дух на града е безсмъртен. И тази сивкава лятна утрин той си е пак тук, същият, надзъртащ изпод облаците над хората долу, опипващ ги с поглед като краткотрайна зараза, която може да бъде почистена с един пороен дъжд.
Когато се върнахме в хотела, вратата на стаята ми бе открехната. Това се виждаше още от площадката на долния етаж. Бутнах Рейчъл назад и извадих пистолета. Тръгнах нагоре по стълбата внимателно, стъпвах близо до парапета, където дървото е по-здраво, за да не скърца.
Не бях забравил думите на Рики — „Джо Боунс ти изпраща много здраве“, нито откоса, който по чудо не ме уби, нито гневното съскане на куршумите около главата ми. Помислих си, че ако Боунс е решил отново да ме поздравява, поне да съм готов да му го върна със същата монета. Тоест да го пратя направо по дяволите и в центъра на техния ад.
Заслушах се на вратата, но не долових никакви шумове. Прислужницата обичайно потропваше при чистенето с нещо, подсвиркваше с уста или слушаше блус по малкото транзисторно радио, което винаги мъкнеше със себе си на работа. Значи, ако е тя, или спи, или се е направила на невидима.
Ударих вратата силно с рамо и влязох като светкавица с насочен напред пистолет, а ръката ми с него обиколи стаята в размаха на ветрило. Спря се на фигурата на Леон, седнал на стол до балкона. Прелистваше голям каталог с реклами на стоки, оставен тук от Луис. Леон не приличаше на човек, който купува стоки по каталог, освен ако няма безплатни мостри. Пък и едва ли четеше английски. Той вдигна очи от дебелия том, който и без това разглеждаше с отегчена физиономия, и ме изгледа още по-отегчено. Повреденото око под надвисналата отгоре му кожа се извърна към мен досущ като надничащ от черупката си рак.
— Като свършиш да гледаш картинките, да изметеш пода и да изчистиш банята — рекох нарочно, все едно говоря на прислужницата.
— Я си глей кеф — рече завалено Леон. — Пет пари не дава за шибана мръсотия.
Ах този Леон, голям шегаджия.
Захвърли каталога на земята и извърна здравото си око към Рейчъл, която влезе след мен. И към нея не прояви особен интерес.
— Тя е с мен — осведомих го аз, но той си остана все така апатичен.
Гледаше като препариран, пустият му Леон. А може би си бе препариран, но никой не си бе направил труда да му го каже.
— Десет часа вечерта, на пресечка 966, на „Стархил“. Бъде точни! Ти et ton ami noir[ … и твоят черен приятел. — Бел. прев.]. Някой друг дойде, Лайънъл ви прави дупка с двуцевка.
Изправи се и понечи да си тръгне. Отстъпих да му сторя място да мине и с палеца и показалеца направих пищов като децата. Насочих показалеца в него и рекох:
— Бам, бам.
Нямаше време дори да кихна — толкова бързо и в двете му ръце блесна метал, появиха се два тежки ножа с назъбени остриета и почти се допряха до очите ми. Сега вече забелязах пружините на изхвъргачите им в ръкавите на ризата му. Чак сега загрях защо не го бях виждал с пистолет или друго огнестрелно оръжие. Леон Ножаря.