— Забележително — рекох. — Но е забавно само докато човек ослепее с едното око.
Повреденото му око се впи в лицето ми и сякаш прогори дупка в него. Почувствах се като грешник, чиято душа бавно изгаря, за да се превърне в прах под взора на архангел Михаил. После той бавно излезе и стъпките му отекнаха по празния коридор.
— Твой приятел, а? — попита Рейчъл.
Излязох навън, погледнах към стълбата. Беше си отишъл.
— Ако този ми е приятел, значи съм най-самотният човек на света — отвърнах й аз.
Луис и Ейнджъл се бяха върнали от късната си закуска. Почуках на вратата им. Минаха десетина секунди, после чух:
— Кой е? — беше гласът на Ейнджъл.
— Птицата. Да не сте голи?
— Боже, глей го пък този. Я влизай.
Луис полулежеше на леглото, четеше местен вестник. Ейнджъл седеше до него на чаршафа. Беше гол, само със завързана на кръста кърпа.
— Ти кърпата заради мене ли я сложи?
— Ами страх ме е да не станеш обратен.
— Е, тогава ще загубя и малкото, което ми е останало — ухилих му се аз.
— Абе, ти си прекалено остроумен за човек, който чука психоложка. Защо просто не си плащаш 80 зелени на час, както всички останали?
Луис ни изгледа отегчено над вестника. В този миг ужасно ми заприлича на Леон. Може би са били духовно свързани в някой минал живот.
— Току-що имах посещение. Момчето на Лайънъл Фонтено.
— Онзи красавецът ли?
— Същият.
— Е, кво става? Ще ходим ли?
— Да, довечера в десет. Трябва да извадиш онези неща от склада.
— Ще изпратя моето момче — засмя се Луис и ритна Ейнджъл по крака.
— Кралицата, а?
— Същата — съгласи се Луис.
Ейнджъл се нацупи и се загледа в телевизора.
— Под достойнството ми е да коментирам тези приказки.
Луис пак се зачете във вестника.
— Голямо достойнство за човек с пешкир на патката — рече той и пак се ухили.
— Да, ама пешкирът е голям като… — подметна Ейнджъл.
— Ако питаш мен, само загуба на хавлиена материя — ухапа го отново Луис.
Оставих ги да се джавкат. То си бе типично за тях двамата. В моята стая Рейчъл стоеше до стената със скръстени на гърдите ръце и разгневена физиономия.
— Какво става сега?
— Пак ще ходим на гости на Джо Боунс — отвърнах невинно.
— И този път Лайънъл Фонтено ще го пречука — тя почти изсъска тези думи. — И той е същият като Джо Боунс. Сега заставаш на неговата страна, защото това ти е изгодно, нали? Е, какво ще се промени, когато Фонтено убие Боунс? Кажи де? Нещата ще се подобрят ли?
Не отговорих. Знаех какво ще стане после. В търговията с дрогата ще настъпи известно объркване, съвсем кратковременно. Природата празни пространства не търпи. Фонтено ще поеме освободените райони, охлабените краища, някои уговорки ще се променят, нови ще се направят, трети ще се прекратят. Цените ще се повишат, ще има убити. Особено когато срещу него тръгнат онези, които са достатъчно силни, за да отговорят на предизвикателството. Все пак освободеното от Джо Боунс пространство е пай, за който ще има битки. Но Лайънъл Фонтено ще разгони всички конкуренти. В това изобщо не се и съмнявах.
Рейчъл бе права. Вземах страната на Лайънъл, защото така ми бе изгодно в момента. Джо Боунс знаеше нещо за онази нощ в къщата на Мари Агиляр, нещо, което щеше да ми помогне, да ме доближи до Пътника. До човека, убил съпругата и дъщеря ми. Щом пътят ми към Пътника минава през дулата на Фонтено, значи и с него съм готов да се съюзя. Такова бе положението.
— А Луис ще ти бъде помощник, а? — тихо попита Рейчъл. — Боже мой, в какво си се превърнал?
По-късно потеглих за Батън Руж. Рейчъл тръгна с мен по мое настояване. Мълчахме почти през цялото време. Проговорих, когато стигнахме отклонение 166 на магистралата, откъдето се стигаше по-лесно за дома на Стейси Байрън. Същият път водеше и за университета „Лойола“.
— Рейчъл, трябва да направя всичко, което мога, за да открия убиеца на Сюзън и Дженифър — казах. — Това ми е нужно, в противен случай все едно и аз съм мъртъв.
— Ти вече бавно умираш отвътре — рече тя, без да ме погледне. — Умира душата ти.
Сетне се загледа през прозореца. Виждах отразените в стъклото й очи, тъжни, вперени в околния пейзаж.
— Фактът, че си готов да направиш всички тези неща, е достатъчно показателен — добави и за пръв път ме погледна в очите.
Не съм ти морален съдник, Птицо, нито пък гласът на съвестта ти. Но съм някоя си, която милее за теб… а точно сега не зная как да се оправям с чувствата си. Нещо в мен ме дърпа да те оставя и да си замина завинаги, друг глас ми нарежда да остана. Много искам да прекратя това, което става. Ама веднага и от игла до конец. Край. Заради всички нас.