После пак се извърна от мен…
Стейси Байрън обитаваше малка дървена къща с червена врата, недалеч от пазарен център с голям супермаркет, фотомагазин и денонощно отворена пицария. Боята по къщата се лющеше. Районът бе близо до университета и почти навсякъде наоколо живееха студенти. Повечето къщи бяха отворили магазини на първите етажи — продаваха се компактдискове втора ръка, използвани книги, хипарско облекло, сламени шапки и какво ли още не. Минахме покрай къщата на Стейси и спряхме в паркинга на фотомагазина. Точно тогава забелязах синия лексъс, който бе паркиран наблизо. На предната седалка седяха двамина, скучаеха, беше им писнало до смърт. Онзи на волана бе опрял в него вестник, залапал молив и с мъка решаваше кръстословицата. Партньорът му потупваше таблото пред себе си в някакъв измислен ритъм и лениво наблюдаваше предната врата на Стейси Байрън.
— От ФБР ли са? — попита ме Рейчъл.
— Вероятно. А може да са местни. Това е най-черната работа.
Останахме в колата известно време, загледани в тях. Рейчъл пусна радиото, прозвуча музика. Слушахме Ръш, после малко Стикс, сетне пуснаха Ричард Маркс. Представяха албуми на рокмузиканти, средна ръка, мейнстрийм. Чак ми писна, от музикална гледна точка, искам да кажа.
— Ще влизаш ли? — пак попита Рейчъл.
— Може и да не се наложи — отвърнах и кимнах към къщата.
Стейси тъкмо излизаше. Русата й коса бе завързана в конска опашка, а тялото й — напъхано в тясна и къса бяла рокля. Тръгна право към нас, хванала в ръка неголяма плетена пазарска кошница. Извърна се и кокетно огледа двамата в колата. Те тъкмо хвърляха ези и тура. Изглежда, се падна на онзи до шофьора, защото той излезе и тръгна след нея. Бе среден на ръст, с малко коремче, което издуваше сакото му.
Стейси бе хубава жена, макар че роклята бе прекалено впита на ханша и бедрата, пък и подчертаваше пълнотата под задника й. Ръцете й бяха приятно пълни, силни на вид, имаше тен. Вървеше грациозно, красиво. На вратата на супермаркета един старчок за малко да се блъсне в нея, но тя се извъртя на токчетата като танцьорка и умело избягна сблъсъка.
Усетих нещо топло на бузата и като се извърнах, какво да видя? Рейчъл се бе навела към мен, духаше с уста и клатеше пръст заканително. Откакто бяхме излезли от Ню Орлиънс, за пръв път я видях да се усмихва.
— Хей, Птицо, не е възпитано така похотливо да зяпаш други мацки, когато си с дама, нали така?
— Не гледам похотливо — възразих и излязох от колата. — Нарича се следене на обекта.
Не бях сигурен точно защо съм тук. Но подметнатите от Улрич думи за това, че Стейси имала интереси към изкуството, ме бяха подбудили да дойда и да погледна със собствените си очи. Пък исках и Рейчъл да я види, да прецени от нейната гледна точка. Още не знаех как ще организирам разговор. Но от дългогодишен опит знаех, че тези неща сами се уреждат.
Стейси не бързаше, по-скоро се мотаеше из магазина. Рееше се безцелно по щандовете и наредените рафтове със стоки, взимаше някои от тях, четеше етикетите, после ги оставяше и продължаваше напред. Ченгето вървеше на около три метра след нея, после изостана на повече, накрая се зачете в някакви списания. Все пак не си заряза работата, а избра стратегическа наблюдателна позиция на кръстопътя на две пътеки между гондолите със стоки и се задоволи оттам да хвърля по един поглед към Стейси. От време на време, разбира се.
Междувременно забелязах млад чернокож в бяла престилка и бяла шапка със зелена лента да нарежда пакетирано месо на съответния щанд. Изпразни количката, отбеляза съдържанието в голям дневник и тръгна към врата с надпис „Само за персонала“. Оставих Рейчъл да следи Байрън и тръгнах след него. За малко не го ударих с вратата, защото той бе клекнал току зад нея и товареше още месо на количката. Изгледа ме любопитно.
— Хей, човече — тук нямаш право да влизаш.
— Колко изкарваш на час? — попитах направо.
— Пет кинта и четвърт. А теб какво те интересува?
— Получаваш петдесетарка, ако ми отстъпиш за малко престилката и шапката… а, и ей този дневник.
Замисли се точно за пет секунди и рече:
— Хайде да са шейсет. И ако някой те гепи — откраднал си ги, нали?
— Дадено — отвърнах и му отброих три двайсетарки, а той свали престилката.
Малко ми стягаше на раменете, но не се забелязваше, освен това я оставих разкопчана. Тъкмо се връщах в пазарната площ, когато младежът се обади: