— Хей, човече, дай още двайсе и получаваш и шапката, а?
— Я пък ти, за двайсет долара сам ще си отворя шапкарски бизнес — рекох. — А ти се отбий до мъжката тоалетна и постой там, хайде давай!
Намерих Стейси Байрън край рафтовете с козметика. Рейчъл бе наблизо.
— Извинете ме, госпожо — заговорих я, като се приближавах. — Мога ли да ви задам няколко въпроса?
Отблизо изглеждаше по-стара. По скулите имаше фина мрежа от пукнати вени, под очите й се оформяха дълги, тънки бръчици. Кожата около устата бе опъната, а бузите — леко хлътнали. Изглеждаше уморена и още нещо: стресната като човек, когото са заплашвали.
— Не мисля — отвърна с фалшива усмивка и тръгна да ме заобикаля.
— Става дума за бившия ви съпруг.
Сега вече се спря и се извърна, а очите й потърсиха ченгето.
— Кой сте вие?
— Детектив съм. Какво знаете за ренесансовото изкуство, госпожо Байрън?
— Какво? Какво искате да кажете?
— Учила сте ренесансово изкуство в колежа, нали? Името Валверде говори ли ви нещо? Вашият съпруг споменавал ли ви с това име? А вие самата?
— Не разбирам за какво говорите. Моля ви, оставете ме на мира.
Тя се дръпна назад и неволно събори няколко кутийки дезодорант на земята.
— Госпожо Байрън, чували ли сте някога за Пътника?
Нещо светна в очите й, зад себе си чух ниско подсвирване. Обърнах се и забелязах пълното ченге — вървеше към мен по пътеката. Задмина Рейчъл, без въобще да я забележи, а тя тръгна към вратата и съответно към колата. В същото време забързах към помещението за персонала. Там захвърлих престилката и преминах направо до задните врати. Излязох в паркинга, където от големи камиони разтоварваха новодоставени стоки. Бързо пресякох неговата площ и се насочих към нашата кола. Рейчъл вече палеше двигателя. Влязох и се приведох, а тя потегли — този път вдясно, за да не мине покрай къщата на Стейси. В страничното огледало забелязах пълното ченге. Говореше по радиотелефона, а Байрън стоеше до него.
— Е, сега какво постигнахме тук? — попита ме Рейчъл.
— Видя ли й очите, когато споменах Пътника? Този псевдоним й е известен!
— Знае нещо — съгласи се Рейчъл. — Но може и да го е чувала от ченгетата. Изглеждаше изплашена, нали, Птицо?
— Май че да. Но от какво?
Същата вечер Ейнджъл демонтира тапицериите на вратите на тяхната кола. Там набутахме оръжието и патроните, после той пак постави панелите. В хотелската стая разглобих и внимателно смазах моя смит и уесън, а Рейчъл седеше до мен и ме гледаше.
Прибрах патлака в кобура и си облякох черното кожено яке направо върху черната тениска. Бях с черни обувки, черни джинси и приличах на някой от биячите по баровете, дето ги наемат да изритват нахалните пияници.
— Джо Боунс и без мен си е пътник вече доста време — обясних на Рейчъл. — Дори и да искам да му помогна с нещо, пак няма да стане. Да знаеш — той си е мъртъв още от мига, когато операцията му на гробищата завърши несполучливо.
Рейчъл ме погледна и само каза:
— Аз взех решение. Тръгвам си след ден-два. Мисля, че повече не мога да участвам във всичко това, в нещата, които правиш, които и аз направих — просто не мога повече.
Отбягваше погледа ми. Какво можех да й кажа? Какво можех да направя? Беше права за себе си. При това не ми четеше конско, болката в очите й бе повече от очевидна. Усетил я бях от известно време. Усещах я и всеки път, когато се любехме.
Луис ме чакаше до колата. И той бе изцяло в черно: черно горнище анцуг, върху него черно джинсово яке, черни джинси, елегантни черни ботуши. Ейнджъл провери тапицериите. Беше ги смазал и отвил винтовете — сваляха се за секунда, безпроблемно. После застана до Луис.
— Внимавай сега — рекох тежко. — Ако не ви се обадим до три часа на разсъмване, взимаш Рейчъл и изчезвате от хотела. Вземете стаи в Поншартрен и хващайте първия самолет сутринта. Ако нещо се обърка, не ми се ще Джо Боунс да тръгне да разчиства сметки и да ви намери тук. С ченгетата се оправяй според ситуацията — както намериш за добре.
Той ми кимна, размени бърз поглед с Луис и си влезе в хотела. Луис пусна касетка с музика на Айзък Хейс и потеглихме. Излязохме от Ню Орлиънс под звуците на „Върви си!“.
— Драматично, а? — рекох му аз.
Той кимна.
— Така сме ние, мъжагите.
Когато пристигнахме на уреченото място, Леон се бе облегнал на изсъхнало дъбово дърво. Луис бе сложил зигзауера под седалката, а ръката му бе свободно отпусната наблизо, пръстите готови. Аз също бях поставил моя пистолет в джоба за карти на тапицерията на вратата откъм моята страна. Това, че Леон бе сам, изобщо не означаваше нищо, ама нищо.