— Няма ли да влезеш?
— Изобщо не съм те водил тук, в случай че някой се интересува. При това не желая да я виждам — мен все едно ме няма — отвръща ми той.
Сяда на стол на чардака и вдига крака на парапета, загледан във водната повърхност, която играе под сетните слънчеви лъчи.
Вътре е малко тъмно, дървото изглежда черно на цвят, въздухът е хладен, приятен. От двете си страни виждам врати, които, изглежда, водят към спални; пред мен отсреща е официално подредена всекидневна или гостна със стари, очевидно ръчно дялани мебели. Те са прости на вид, но майсторската им направа веднага си личи. Древно на вид радио свири Шопен; овехтялата скала е осветена и успявам да разчета имена на далечни географски райони и места. Шопеновото ноктюрно звучи силно, то се носи навред и стига и до най-крайната спалня. Където ме чака старицата.
Тя е сляпа. Зениците й са бели, лицето — едро, кръгло като луна; гънки тлъстина една върху друга се стелят по гушата. Виждам ръцете й през прозрачната материя на роклята — те са по-дебели от моите. Отеклите й крака са като дънери на по-малки дървета и завършват с удивително фини, бих казал дори изящни пръсти. Седи, подпряна на цяла планина възглавници около нея, на гигантско легло в стая, осветена от петромаксов ветроупорен фенер. Пердетата са спуснати. По груба преценка тежи най-малко сто и двайсет кила, ако не и повече.
— Седни, душко — обръща се безпогрешно към мен и взема ръката ми в своите. Леко, като пеперуда, движи пръсти по моите. Очите й гледат някъде право напред, а не в мен, но пръстите внимателно проследяват линиите на дланите ми. Всичко вижда тази жена.
— Зная защо дошъл — казва високо, по момичешки, сякаш се обажда огромна кукла, чийто говорещ механизъм е сменен по погрешка с този за по-малкия модел. — Страда. Боли, много боли, навсякъде, вътре в теб… Твое момиченце, твоя жена, тях вече ги няма.
В полумрака ми се струва, че от старицата се отделя могъща енергия — на вълни, на вълни. Въздухът припуква.
— Лельо, разкажи ми, моля те, за момичето в блатото, онова момиче, което е без очи.
Обръщам се към нея така, защото не зная как другояче. Това е креолско обръщение на френски към по-възрастни хора, с които нямате родство. Пък не й зная и малкото име.
— Бедно дете — казва старицата и челото й се сбръчква във видима мъка. — То първо дошло тук. Тя бяга, бяга от нещо, от лош, зъл човек. И се губи. Пътува с него и никога вече не отива дома. Той наранява, наранява нея, много лошо. Но не докосва, само с ножа.
Сега за пръв път обръща очи към мен и повторно някак си усещам, че тя не е сляпа. Не. Поне не в обичайния смисъл на думата. Ръцете й отново опипват дланите ми, затварям очи. Усещам, че тя е била — там — в мрака на мочурищата, заедно с момичето в последните му мигове. Носила е мир и покой, докато ножът е вършел пъкленото си дело.
„Не плачи, дете, не плачи, душко. Ела с леля, леля ще те вземе. Дай ръка, душко, вече не боли, всичко вече свърши…“
Изведнъж усещам, дълбоко нейде в себе си чувствам и чувам съскането на ножа и неописуемата болка, той стърже и търка, отделя мускулна тъкан от става, плът от кост, душата от тялото, артист на смъртта в своето платно на унищожението, болката танцува в мен заедно със сетния дъх, изгасващия живот, като кратка светкавица, набъбваща с органните тонове на песента на Ада. Непознато момиче в блатата на Луизиана.
И в неговата агония долавям агонията на моето дете, на моята жена. И съм повече от сигурен, че убиецът е един и същи човек. Защото когато болката и животът напускат тялото му, онова дете в блатата вече е в мрака. Преди да го убие, той го е ослепил.
— Кой е той? — питам.
Тя заговаря и в гласа й звучат четири други гласа: на съпруга и дъщеря, на възрастна затлъстяла жена на легло в тъмна стая и на безименно момиче, разделило се с живота само самичко в бруталната смърт, в смрадта и застоялата вода на луизианските тресавища.
— Той е ПЪТНИКА.
Уолтър се помести на скърцащото кожено кресло, а звукът на лъжичката по порцелановата чашка ми се стори като звън на камбана.
— Не, не е вярно. Не съм го намерил.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Мълчахме дълго. После той каза:
— Искам да те помоля за една услуга. Не за мен лично, за друг човек.