Работниците до един бяха местни хора. Повечето бяха женени, имаха деца. Обещаха да си траят, докато им се обадим и свалим ембаргото. Те видимо бяха добронамерени, но си знаех, че някои незабавно ще разкажат за видяното на съпругите или на приятелките си. Още щом се приберат у дома. И тогава вече новината ще се разпространи. Първият ми началник — сержант в участъка, обичаше да казва: „Човек, който твърди, че споделя с жена си всичко, е или глупак, или лъжец.“ За съжаление сержантът беше разведен.
Когато му се обадили за намерения труп, Дюпре си бил в офиса. Взел със себе си най-добрите си хора, на които има пълно доверие. Така или иначе, като добавим Тусан, моя милост и Рейчъл, екипа съдебна медицина и работниците — общо двадесет души бяха в течение на случилото се. Както се казва, деветнайсет души повече от идеалната бройка за запазване на тайната. Но нямаше как.
След предварителния оглед и направените снимки решиха да откарат тялото в частна клиника извън Лафайет. Съдебният лекар бе консултант там, разполагаше с всичко необходимо и се съгласи да започне да работи незабавно. Дюпре подготви официален полицейски доклад, както изисква законът, за намерено женско тяло с неопределена възраст, неизвестни причини за смъртта. За местонахождение даде друг район, на разстояние пет мили от истинското място. Постави дата, час и го зарови под куп бумаги на бюрото си.
Сетне тръгнахме за клиниката. Когато стигнахме, вече бяха прегледали трупа на рентген и направили всички необходими измервания. Тялото бе в стаята за аутопсии, количката, с която го бяха докарали — в ъгъла, а до самата маса от метална стойка висеше медицински кантар, с който се теглят органите. Встрани от голямата маса с цилиндричния воден резервоар за почистване и отвеждане на нечистата вода имаше още една малка дисекционна маса — за органите.
Като изключим медицинския екип, на аутопсията присъстваха трима души. Дюпре и Тусан — двама, с моя милост — трима. Миришеше ужасно, дезинфектантите дори не можеха да притъпят вонята.
От скалпа на трупа висеше черна коса, останалата кожа бе набръчкана и нарязана. Останките на девойката бяха почти изцяло покрити с въпросната ципа.
Дюпре зададе въпроса:
— Докторе, каква е тази материя по тялото?
Лекарят се казваше Емил Хъкстетър, висок, едър и червендалест мъж на около петдесет години. Преди да отговори, прокара пръст по белезникавата мембрана.
— Това е състояние на тялото, наричат го адипоцир или трупен восък. Много е рядко — срещал съм го само един-два пъти. Комбинацията от тиня и вода в реката, изглежда, е спомогнала за образуването му.
Наведе се към масата и леко присви очи.
— Телесните мазнини са се разтворили във водата. Това е химически процес, наречен осапуняване. Сетне са се втвърдили, като са образували тази ципа или мембрана. Седяла е известно време във водата, даааа. За да се създаде въпросният адипоцир, са необходими поне шест месеца — за трупа, за лицето — по-малко. Тук до известна степен налучквам, но по груба преценка престоят под водата не е бил по-къс от седем месеца, не и повече.
Хъкстетър диктуваше данните от огледа и дисекцията в малък микрофон, закачен на зелените му хирургически дрехи. Девойката е на седемнайсет, най-много осемнайсет години, говореше той. Не е била завързвана. На врата има следа от разрез с нож. Вероятна причина за смъртта е прерязване на сънната артерия. По черепа има следи от острие. Били са оставени при отрязването на лицето. Подобни следи има и около очните дупки.
Лекарят вече привършваше, когато пейджърът на Дюпре избипка. Той излезе и след няколко минути се върна с Рейчъл. Тя се бе отбила до един мотел в Лафайет, оставила там нейния и моя багаж, сетне пристигнала в клиниката. Стресна се, когато зърна останките, но преглътна, застана до мен и без да каже нищо, ме хвана за ръката.
Хъкстетър въздъхна, свали ръкавиците и започна стръвно да си мие ръцете. Дюпре извади рентгеновите снимки от големия плик и ги закачи една по една на стенните рамки, за да ги огледа с нужното осветление.
— Какво е това? — попита след малко.
Хъкстетър спря да бърше ръцете си, погледна ги недоволно и пое снимката. Вдигна я срещу светлината и след малко каза:
— Фрактура, била е с отворена рана. На десния пищял. Вероятно отпреди две години. Записал съм я, ще я отбележа и в доклада.
Свят ми се зави за миг, а коремът ми се сви по познатия до болка начин. Протегнах ръка да се опра на нещо. Улових Стойката на кантара и той издрънча. Без да искам, залитнах и се бутнах в масата. Докоснах останките и рязко се отдръпнах назад. Стори ми се, че ръката ми завоня.