— Не Байрън е Пътника. Улрич е престъпникът и току-що побягна. Хванах го съвсем елементарно, когато излъга за дъщеря си. Каза, че е говорил с нея преди два-три месеца. И вие, и аз знаем, че това е невъзможно.
— Но е възможно да сте направили някаква грешка.
— Дюпре, чуйте ме. Улрич е нагласил нещата така, че уликите да сочат към Байрън. Най-вероятно е подхвърлил някои от тях. Той уби съпругата ми и дъщеря ми. Той е убиецът и на Морфи и съпругата му, на Мари Агиляр, Те Жан, Лутис Фонтено, Тони Ремар и на собствената си дъщеря също. Сам побягна, чувате ли ме? Побягна!
— Чувам ви отлично — рече Дюпре.
Гласът му бе сух и студен. Вероятно от усещането колко много бяхме сгрешили.
Само след час полицейска хайка връхлетя върху апартамента на Улрич в Алже, на западния бряг на Мисисипи, на горния етаж на стара, реставрирана къща на авеню „Опелуза“, над също стара бакалница. До входа му, на тераса, се стига по вита метална стълба, по чийто парапет са поставени саксии с гардении. Той е единственият апартамент в сградата; има два сводести прозореца и солидна дъбова врата.
Хайката се състояла от полицаи от Ню Орлиънс и шестима агенти на ФБР. Ченгетата вървели отпред, федералните били в ариергард, разположени от двете страни на вратата. През прозорците не се забелязвало никакво движение. Те и не очаквали там да има някой.
Две от ченгетата носели метален таран с бяла, плоска глава. На него пишело „Хей, здравей!“. Достатъчно било да блъснат вратата само веднъж. Федералните нахлули в помещенията, а униформените отцепили улицата и съседните дворове; завардили всички изходи.
Проверили в кухничката — нямало никой, в спалнята леглото било разхвърляно, в холчето имало нов телевизор, празни кутии от пица и бира, томчета поезия, издание на „Пенгуин“, поставени на обърнат наопаки сандък за бутилки мляко, на съседна масичка стояла снимка на Улрич и дъщеря му, и двамата усмихнати.
Отворили стенния гардероб в спалнята. Бил натъпкан с измачкани дрехи, два чифта обувки, а в единия ъгъл видели метален шкаф с голяма стоманена ключалка. Заключена.
— Разбийте я — наредил Камерън Тейт, агентът, начело на операцията, също и заместник-шеф на местното бюро, по ранг веднага след Улрич. О’Нийл Брушар, младият агент, който за пръв път ме бе отвел до къщата на леля Мари (сега ми се струваше, че това се е случило преди векове) ударил ключалката с приклада на автомат. Тя се счупила при третия удар и той отворил вратичката.
Последвалата експлозия отнесла Брушар назад, изхвърлила го през прозореца, като почти откъснала главата му, навсякъде наоколо се разхвърчали хиляди дребни стъкълца. Тейт бил ослепен на място — стъклата се забили навсякъде по лицето, по врата му, че и по кевларената жилетка. Двамина други федерални агенти били ранени сериозно по лицата и ръцете. Шкафът на Улрич съдържал празни буркани, компютър лаптоп, модифициран гласов синтезатор тип Ейч-3000, маска с цвета на човешка кожа, закриваща устата и носа, и, естествено, съответно количество експлозив, който раздробил повечето от изброените неща на парчета. Между пламъците и дима, късчетата стъкла и другите вещи летели и овъглени листа; като изгорели, почернели молци те бавно падали на пода — страниците на библейски апокрифи.
Отидох в болницата, където умираше О’Нийл Брушар, но там от мен много полза нямаше. Върнах се в детективската стая на участъка в Сейнт Мартин. Викаха всички излезли в отпуска и ползващи почивните си дни, за да помагат в общото търсене. Улрич бе изключил клетъчния си телефон, но телефонната компания бе уведомена. Ако се осмели да говори по него, щяха да засекат местонахождението му.
Някой ми подаде чаша кафе. Отпих и се опитах да се свържа със стаята на Рейчъл в мотела. Звънях неуспешно, докато на третия път, на десетия сигнал операторът се обади и попита:
— Вие да не сте… хм, на вас ли ви викат Птицата?
Гласът бе млад, неуверен.
— Да, така ми викат някои хора.
— Съжалявам, сър. Вие обаждахте ли се преди?
Отговорих, че звъня за трети път. Усетих, че говоря троснато.
— Извинявайте, бях на обед. Имам съобщение за вас. От ФБР.
Произнесе последните три букви с доста странен глас. Свят ми се зави, чак се задавих.
— От агент Улрич е, сър. Каза да ви предам, че с госпожица Улф тръгват на едно пътешествие, но вие сте знаели къде да ги намерите. Настоя да запазите тази информация само помежду вас тримата. Не искал никой друг да разваля случая. Два пъти ми повтори да наблегна на последното, сър.