Затворих очи и гласът сякаш се отдалечи на стотици километри.
— Това е всичко, сър. Ясен ли бях, сър?
Заедно с Тусан и Дюпре се надвесихме над картата на шерифското бюро. Дюпре извади отнякъде червен маркер и направи кръг около района Кроули-Рама, така че двата града се падаха един срещу друг диаметрално, а в центъра бе Лафайет.
— Предполагам, че тук някъде си има убежище — рече Дюпре. — Ако сте прав и ако той е имал необходимост да бъде близо до Байрън, ако не и до къщата на Агилярови, значи, хм… търсим в района, който на север стига до изворите Кроц, а на юг — чаааак до заливчето Соръл, дявол да го вземе и него. Значи, щом е взел приятелката ви, това вероятно го е забавило поне малко; загубил е време да проверява мотелските резервации, ако не много, то поне докато налучка правилното място. Трябвало му е още време да я изведе незабелязано. Не бива да се мярка много-много по пътищата, затова незабавно се е покрил. Ако скривалището му е близо — отишъл е направо там. Ако ли не — отседнал е в някой мотел на път за него.
— Местните колеги сме ги уведомили. Остава да се залавяме за работа — ние с вас.
Тъкмо размишлявах върху думите на Улрич, че ще знам къде да ги намеря. Но досега нищо не ми бе хрумнало. Къде ли е проклетата му бърлога?
— За съжаление не се досещам за подходящо местонахождение. Вероятните места като къщата на Агилярови и жилището му в Алже вече ги изключваме. И без това не съм предполагал, че ще бъде там.
Зарових глава в ръцете си. Страховете ми за Рейчъл пречеха да мисля рационално. Май трябваше да се поразходя малко. Взех си якето и тръгнах към вратата, където за малко да се блъсна в един от заместник-шерифите. Той ми подаде два листа.
Беше факс от агент Рос в Ню Йорк с подробности около полицейското наблюдение на Стивън Бартън и, за кратко време само, на мащехата му. Повечето от имената в докладите бяха едни и същи месеци наред. Едно обаче фигурираше само два пъти — това на Улрич. Рос го бе оградил с маркер, а на края на листа бе написал само една дума: „Съжалявам.“
Подушват се един друг като крастави магарета през девет дерета…
— Трябва ми малко време и простор да помисля — казах. — Ще поддържам връзка.
Дюпре понечи да възрази, после, изглежда премисли и не каза нищо. Отвън колата ми бе в полицейския паркинг. Седнах в нея, отворих прозорците и от жабката извадих картата на Луизиана. Прокарах пръст по наименованията: Арновил, Гранд Кото, Каренкро, Брусар, Милтън, Катахула, Кото Холмс, самия Сейнт Мартин и Сейнт Мартинвил.
Последното име навяваше някаква асоциация, но така или иначе всички градчета, изглежда, таят някакъв скрит смисъл, което пък прави имената безсмислени. Все едно повтаряш името си отново и отново, накрая то губи значението си и започваш да се съмняваш в собствената си самоличност. Подкарах колата.
Но Сейнт Мартинвил отново се заби в главата ми. Нещо свързано с Нова Иберия и някаква болница. Някаква сестра. Сестра Джуди Нюболт. Джуди Хахавата. Внезапно си спомних за първия разговор с Улрич, когато пристигнах в Ню Орлиънс след смъртта на Сюзън и Дженифър. Джуди Хахавата ли я бе нарекъл… или Джуди Шантавата? Тогава, когато ми разказа за неосъществения любовен уикенд.
Казала му бе, че я бил убил в някое предишно съществуване.
Дали тази история бе вярна или пък бе някаква друга дяволия на Улрич? Дали пък не бе пречукал и нея?
Колкото повече премислях, толкова повече се убеждавах, че е било точно така. Бе ми казал, че след като се разделили, Джуди Нюболт се преместила в Ла Хоя с договор за една година. Съмнявах се, че въобще е стигнала до Ла Хоя.
В новия указател нямаше име Джуди Нюболт. Намерих я в един стар указател на една бензиностанция — значи телефонът й е бил изключен. Реших, че в Сейнт Мартинвил може би ще получа повече информация. После позвъних на Хъкстетър в дома му, дадох му адреса на Джуди и го помолих да се свърже с Дюпре, ако до един час не се обадя пак. Съгласи се неохотно.
Карах и си мислех за Дейвид Фонтено, за това как Улрич му се е обадил и го подмамил да отиде на Хъни Айлънд, за да научи подробности около изчезването на сестра си. Дори в предсмъртната си агония Фонтено едва ли е знаел колко близо е до лобното й място.
Мислех си как бях насочил смъртта към Морфи и Анджи; ехото от гласа на леля Мари отново прозвуча в главата ми, за да припомни мига на убийството й; виждах Ремар — окъпан в лъчите на залязващото слънце. Сега разбрах защо във вестника се бяха появили редица подробности: по този начин Улрич демонстрираше работата си пред по-широка публика, своего рода модерен еквивалент на публичната дисекция.