Обстановката? Дълго канапе, обшито с дамаска на червени и оранжеви зигзагообразни линии, обърнато към входа. От двете му страни стояха еднакви по тон столове, в центъра — малка масичка, телевизорен шкаф — под един от страничните прозорци. Зад канапето — голяма маса с шест стола, точно зад тях — камина. По стените висяха различни произведения на индианското изкуство, както и две картини с неясно мистични сюжети — ефирно нарисувани жени с развети дълги бели рокли; едната бе застанала на планина, другата — на морски бряг. На слабата светлина не можех да различа повече подробности.
В източния край на помещението бе построено нещо като вътрешен балкон — тераса, металнотръбна конструкция. До него се стигаше по стълба, която се падаше вляво от мен. Тя водеше до „спалното помещение“ — с легло от борово дърво и подходящ по десен и направа шкаф-гардероб.
Рейчъл висеше с главата надолу от парапета на балкона; бе закачена със завързано за глезените й въже. Беше гола, косата й падаше чак до пода. Ръцете й бяха свободни, те също висяха край косата и почти допираха подовите дъски. Очите и устата й бяха широко разтворени, но с нищо не показа дали ме вижда или не. На лявата й ръка зърнах лейкопластна лепенка — държеше иглата на система с пластмасова бутилка, която пък бе окачена на съседна стойка. Бавно и постепенно кетаминът проникваше в организма й. Под Рейчъл бяха постлани найлонови чаршафи.
Под балкона беше кухнята: дъсчени шкафове, мивка, до нея висок хладилник и микровълнова печка. Отстрани имаше барплот с три високи столчета. Отдясно на мен, на стената срещу балкона, висеше гоблен — бродерия в десен и тонове, подобни на тези по канапето и двата стола. Върху всички предмети се стелеше тънък слой прах. Истинска патина.
Погледнах към коридора, който сега се падаше точно пред мен. Водеше в мъничка съседна спалня, празна, като изключим гол матрак, върху който бе поставен спален чувал в отровнозелен военен цвят. До матрака седеше отворен сак в същия зелен цвят. В него зърнах джинси, чифт кремави панталони и няколко мъжки ризи. Тази стая, с ниския си полегат таван, се простираше на половината дълбочина на къщата, което ме наведе на мисълта, че може би в отсрещната част има подобно, симетрично разположено помещение.
Върнах се обратно в хамбароподобната главна стая, като през цялото време не изпусках Рейчъл от очи. Нямаше и следа от Улрич, макар че допусках възможността да се е скрил в отсрещния, симетрично построен коридор. Рейчъл очевидно не можеше да ми даде знак или да ми помогне с някакво указание. Тръгнах бавно покрай гоблена в обратната посока.
Бях горе-долу на средата на пътя, когато с периферното си зрение улових движение зад Рейчъл. Рязко се извърнах с инстинктивно насочен в типичната поза на стрелеца пистолет — на височина на раменете, оръжието хванато с двете ръце.
— Веднага хвърляй патлака, Птицо, иначе тя умира, още сега!
Бил е скрит в полумрака зад Рейчъл, заслонен от тялото й. И сега стоеше полуприкрит зад нея. Виждах ръбовете на светлокафеникавите панталони, ръкава на бялата риза и частица от главата му — не повече. Опитам ли се да стрелям, много по-вероятно ще ударя Рейчъл.
— Държа насочен в тила й пистолет, Птицо. Само че не ми се иска да развалям такова великолепно тяло с дупка в главата. Затова пусни пистолета, ти казвам!
Приклекнах, оставих пистолета на пода.
— Хайде сега, бъди добро момче и го ритни настрана!
Подритнах го странично. Оръжието се плъзна по дъските и спря до крака на най-близкия стол.
Тогава Улрич излезе от полусянката. С удивление забелязах, че той вече не е същият; просто не е онзи човек, когото познавах. Бе ужасно променен. Сякаш с разкриването на истинския му лик и природа бе настъпила чудовищна метаморфоза. Лицето му бе съвсем изпосталяло, а големите черни сенки под очите още повече подсилваха скелетоподобния му облик. Очите, очите обаче! Те блестяха като черни диаманти, особено на тази светлина. След малко, когато зрението ми се адаптира, забелязах, че ирисите почти липсват. Зениците бяха големи, потъмнели и сякаш поглъщаха оскъдната светлина в стаята.
— Защо ти? Защо — от всички хора — именно ти? — попитах тихо, повече себе си, отколкото него. — Ти нали ми бе приятел?
Тогава се усмихна — празно, мрачно. Гримасата се разля по лицето му като топящ се сняг.
— Как я откри, Птицо? — попита вместо отговор, също тихо. — Как откри Лайза? Подарих ви Лутис Фонтено, но как откри Лайза?
— Може би тя ме откри — отговорих.