— Няма никакво значение — рече приглушено. — Сега нямам време да мисля за тези неща. Предстои ми ново представление.
Вече го виждах в цял ръст. В едната ръка държеше някакво модифицирано оръжие, подобно на въздушен пистолет с широка цев, а в другата — скалпел. В колана на панталоните му бе втъкнат зигзауер. Забелязах, че дори не е изчистил калта от коленете и маншетите.
— Защо я уби?
Улрич размаха ръката със скалпела.
— Може би защото най-неочаквано ме посети и къде? Дойде тук, тъй като знаеше, че се срещам с Джуди и не съм в Алже. А може би пък съм искал да видя какво е да срежеш собствената си плът и кръв. Виждаш ли? Давам ти възможност да си избереш отговор, дори два.
В стаята наоколо притъмня — облак засенчи слънцето и закри проникващите отвън лъчи. Погледнах скришом към пистолета на пода; започнах незабележимо да се придвижвам към него, като променях центъра на тежестта на тялото си. Струваше ми се, че отстрани сам наблюдавам собствените си движения, виждаха ми се бавни и сложни, някак преувеличени, неволно си представях потенциалното въздействие на кетамина и всичко наоколо се въртеше. В същия миг пистолетът в ръката на Улрич описа плавна парабола и се насочи право в мен.
— Недей, Птицо. Няма да се наложи да чакаш дълго. Не съсипвай финалната ми сцена.
В стаята отново светна, но не така ярко, както преди. Слънцето бързо залязваше и лъчите му губеха силата си. Идваше ред на мрака.
— Тъй или иначе щяхме да завършим по този начин, Птицо. Ти и аз — в някоя подобна стая. Така съм го планирал още от началото. Да загинеш по този начин.
Пристъпи крачка напред, пистолетът дори не трепна.
— Ти си просто един жалък тип, Птицо. Дребно човече. Знаеш ли колко нищожества като теб съм убил? Боклуци, които живеят в каравани поради липса на по-добро, в бедняшки градчета, от тук, та чак до Детройт. Евтини кучки, които прекарват живота си пред телевизора, гледат шоуто на Опра и се шибат като животни. Наркомани. Пияници. Ти какво ще кажеш за тези хора, а, Птицо? Всякакви боклуци, дето нищо не ги интересува, никога нищо не са направили, няма и да направят или да допринесат нещо по някакъв начин. Някога замислял ли си се, че май и ти си един от тях? Е, аз им демонстрирам колко са безполезни, Птицо. Колко струват. И на жена ти, и на дъщеря ти също показах собственото им нищожество.
— Ами Байрън? — попитах. — И той ли бе едно от тези дребни човечета или ти го превърна в такова?
Опитвах да го подмамя да говори колкото се може по-дълго, за да мога да се добера до пистолета. Иначе, свърши ли си тирадата, ще убие и мен, и Рейчъл. И все пак повече от всичко друго ми се искаше да чуя цялото му обяснение, цялата му философия, сякаш бе възможно нещо подобно изобщо да бъде обяснено или оправдано.
— Байрън ли? — каза Улрич и се усмихна. — Трябваше да си спечеля малко време, Птицо. Когато нарязах онова момиче, всички повярваха в гадните неща, които се говореха за него, и той пак избяга в Батън Руж. Там го посетих. Изпробвах кетамина върху него, впоследствие продължих да му давам по малко. Веднъж се опита да избяга, но го открих навреме. Тъй или иначе никой не може да ми избяга, всичките ги намирам на края.
— И го предупреди, че федералните го търсят, нали? Жертвал си собствените си хора, за да го измъкнеш от тях. За да си сигурен, че ще умре преди да пропее пред тях. Не предупреди ли също и Адилейд Модайн, след като я надуши? Ти ли й каза, че съм по следите й? Ти си бил, нали? Ти й даде знак да побегне, нали?
Улрич не отговори. Вместо това прокара тъпия край на скалпела по ръката на Рейчъл.
— Задавал ли си си някога въпроса как тази крехка кожа… задържа кръвта да не изтече? При това толкова много кръв.
Обърна скалпела към Рейчъл и с острието направи повърхностен разрез от раменната кост до пространството между гърдите й. Тя не помръдна. Очите й останаха широко отворени, но в лявото проблесна сълза, плъзна се надолу и потъна в косата й. От раната потече кръв, спусна се по врата й, очерта червени вадички по скулите на лицето.
— Гледай, Птицо — посочи Улрич. — Виж — кръвта й се стича в главата.
Сетне вирна глава.
— Тогава те вкарах и теб в уравнението. В цялата работа има кръговрат и приемственост, които не можеш да не оцениш. След смъртта ти всички ще разберат за мен. Аз пък ще изчезна. Никога няма да ме открият, Птицо. Познавам всички трикове на професията. И някъде другаде ще започна отново.
Подсмихна се.
— Не изглеждаш много благодарен, Птицо. Че аз ти направих услуга, когато убих семейството ти! Каква ти услуга — направо подарък. Ако бяха живи, отдавна да са те напуснали, а ти да си се превърнал в още по-голямо пиянде. В известен смисъл запазих семейството. Избрах тях вместо теб, Птицо. Ти се сприятели с мен в Ню Йорк, ти ги запозна с мен, прекалено се фукаше с тях и затова аз ги прибрах.