— Марсий — казах тихо.
Улрич се направи, че не чува. Погледна Рейчъл.
— Умна дама, Птицо. Точно твоят тип. Като Сюзън. Но скоро ще е следващата от твоите мъртви любими, само че този път няма да имаш време да тъжиш за нея.
С резки движения скалпелът очерта тънки линии по ръката на Рейчъл. Мисля, че Улрич не съзнаваше какво прави и дали е наясно с бъдещите си действия.
— Не вярвам в прераждания, в следващо съществуване, Птицо. Пространството е само една огромна празнина. А сега тук, при мен, се намира адът, Птицо, и ние сме в него. Безгранична болка, страдание, мъка, каквото си пожелаеш, тук ще ги намериш — при мен! Това е култура на смъртта — тип на поведение, единствената религия, която трябва да изповядваш. Светът е моят олтар, Птицо.
За съжаление, надали разбираш или някога ще разбереш. В края на краищата единственият момент, когато човек осъзнава реалността на смъртта, на финалната болка, е мигът, в който тя го обладае. Това е основната идея на работата ми и основен неин недостатък, но той някак я прави по-хуманна. Приеми това като мое верую.
Обърна скалпела в ръка, а по острието заигра залязващото слънце, за да се слее в едно с кръвта.
— Тя през цялото време бе права, Птицо. Сега е дошъл моментът ти да се поучиш и сам да се превърнеш в урок по тленност.
Отново пресъздавам пиета, този път с теб и тази дама — приятелката ти. Не разбираш, нали? Най-прочутият образ на скръбта и смъртта в историята на света, могъщ символ на саможертвата в името на още по-голямото добро на човечеството, надеждата, възкресението… И ти ще си част от него. Само че ние ще създадем антивъзкресение. Мрак, превърнат в плът.
Пристъпи напред. В очите му грееше ужасяваща светлина.
— Ти няма да се върнеш от отвъдното, Птицо. И единствените грехове, заради които умираш, са твоите собствени.
Пристъпих надясно и пистолетът отсреща ми гръмна. Усетих остра, пареща болка отляво, където стрелата проникна в тялото ми. Чух стъпките на Улрич по дървения под. Замахнах с все сила с лявата ръка и успях да изтръгна иглата от тялото си. Заболя ме силно, а дозата бе сякаш конска. Вече действаше, но успях да посегна към пистолета под стола. Сграбчих го здраво за дръжката и се опитах да отгатна къде ли е Улрич в същия миг.
Светлините изгаснаха. Май че бе в центъра на стаята, сравнително далеч от тялото на Рейчъл. Чух го да се придвижва наляво. Зърнах сянката му покрай прозореца и пратих два куршума в тази посока. Чух болезнен вик, звън на счупено стъкло. Лъч светлина, тънък като човешки пръст, проникна в стаята.
Придвижих се назад към втория коридор. Опитах се да мярна Улрич, но той бе изчезнал в сенките. Гръм. Втора стрела с остра игла на върха се заби в стената вдясно от мен. Залегнах вляво. Крайниците ми натежаваха: ръцете и краката не ме слушаха. В гърдите чувствах голяма тежест. Знаех, че ако се опитам да стана, едва ли ще се задържа на крака.
Продължавах да се придвижвам, да се влача назад, всяко движение бе огромно усилие, но бях сигурен, че спра ли, никога няма да мога да помръдна отново. Дочух скърцане на дъски, тежкото дишане на Улрич. Той се изсмя, но смехът наподобяваше лай, болката в гласа му звучеше ясно.
— Майната ти, Птицо — рече. — Боже, как само боли.
После отново се изсмя.
— Ще си платите за това, Птицо, и ти, и мадамата. Ще ви извадя шибаните душички и ще ги разкъсам.
Гласът му долиташе до мен като през гъста мъгла, която разбива звука, а трудно определяш разстоянието и посоката, откъдето идва.
Внезапно стените наоколо се разцепиха, от дъските потече гъста кръв. Към мен се протегнаха нечии пръсти — нежна женска ръка със златна сватбена халка. Видях се как се опитвам да я докосна, макар и ръцете ми да си оставаха на пода. Появи се втора женска ръка, размахваше пръсти като сляпа…
Птицо
Отдръпнах се, заклатих глава в опит да си прочистя ума, да проясня зрението. Тогава от мрака се протегнаха две мънички ръчички — изящни, детски. Затворих очи и стиснах зъби.
Татко
— Не — изсъсках. Забих пръсти в пода, усетих изпукване и болка в показалеца на лявата ръка. Но тази болка ми бе дар Божи. Нуждаех се от нея, за да се преборя с действието на кетамина. Натиснах силно ранения пръст. От болката дишането ми направо секна. По стената все още трептяха сенки, но жена ми и детето вече ги нямаше.
Виждах червената светлина в коридора. Гърбът ми се опря в нещо студено, тежко; то леко поддаде под тежестта ми и се придвижи. Бях се облегнал на полуотворена, армирана стоманена врата с три резета отляво. Централното резе бе огромно, с диаметър почти цял инч. На него висеше месингов катинар. През процепа на вратата се процеждаше мъждива червеникава светлина.