— Това ли е той? — попита той Уолтър, след като отказа питие. Врътна глава и ми хвърли кос поглед, сякаш бях неодушевен предмет. Фактически ми заприлича на жаба, готова да глътне мухата — тоест мен. Заиграх се с капака на захарницата и се опитах да се престоря на обиден.
— Това е Паркър — кимна Уолтър. Изчаках малко — дали Купър ще подаде ръка? Не. Не го направи. Ръцете му си останаха сключени пред корема като при професионален оплаквай на особено незаангажиращо погребение.
— Обяснихте ли му положението?
Уолтър отново кимна, но този път му стана неудобно за мен. Купър се държеше по-невъзпитано и от непослушно дете. Седях си на креслото, въобще не пророних и дума. Купър изсумтя няколко пъти, мълчалив, загледан отвисоко в мен с неодобрителен поглед. Създаваше впечатлението, че това е любимата му поза.
— Става дума за извънредно деликатна ситуация, господин Паркър. Сигурен съм, че ще успеете да разберете това — проговори накрая той. — При нужда връзка ще държите с мен на първо място, преди да предадете каквото и да било на г-жа Бартън. Ясно ли говоря?
Позачудих се дали си заслужава да го подразня, но реших, че не си струва усилието. Освен това неспокойният вид на Уолтър подсказваше, че не бива, поне не още. Може би по-късно. Във всеки случай вече съчувствах на Айсобел Бартън, а още дори не я познавах.
— Доколкото разбрах, нает съм от госпожа Бартън — казах сякаш между другото.
— Да, това е вярно, но ще докладвате на мен.
— Не мисля така. Тук става дума за отношения с поверителен характер. Ще се заема със случая, но ако се окаже, че той не е свързан с Бейнс или семейство Ферера, запазвам си правото да докладвам лично и само на г-жа Бартън.
— Няма да стане, г-н Паркър, това не ме удовлетворява — заяви Купър. По бузите му избиха лекочервени петънца, но останаха така само за миг, сякаш изгубени в снежната му физиономия.
— Може би не се изразявам достатъчно ясно: вече казах — по всички въпроси ПЪРВО ще се явявате на доклад при мен. Имам силни приятели, господин Паркър. Ако не действате по предписанията ми, ще ви създам неприятности и ще поискам да ви отнемат разрешителното.
— Вероятно приятелите ви са прекалено могъщи или магьосници, защото аз разрешително нямам — рекох и се изправих. Забелязах, че Купър стисна юмруци.
— Вижте, струва ми се, че ще е добре да се позанимавате с упражнения йога — подхвърлих с усмивка. — Ще ви помогнат — много сте напрегнат.
Благодарих на Коул за кафето и тръгнах към вратата.
— Почакай — рече Уолтър.
Извърнах се и видях, че гледа Купър втренчено в очите. След секунда-две последният въздъхна и сви рамене, като пристъпи към прозореца. Изобщо повече не ме погледна в лицето. Във всеки случай комбинацията от поведението на Купър и изражението на Уолтър събудиха немалко любопитство у мен. И така, въпреки предчувствията и убежденията си реших да поговоря с г-жа Бартън.
— Да разбирам ли, че тя ще ме очаква? — попитах Уолтър.
— Казах на Тони да й предаде, че си кадърен професионалист и че ако момичето е живо, няма начин да не го намериш.
Това ми се стори странно. Изчаках малко, подхвърлих:
— Ами ако е мъртво?
— И г-н Купър зададе същия въпрос — отвърна Уолтър.
— А ти какво отговори?
Коул погълна остатъка от уискито, кубчетата лед в чашата му издрънкаха като зарчета за игра. Зад него Купър бе тъмен силует на прозореца, същински символ на предстоящи лоши новини.
— Че ще донесеш тялото.
Ето, това ни остава на края — тела, тела, тела. Или по-точно — трупове. Това ни е работата — да откриваме труповете. Спомних си как стояхме с Улрич пред къщата на старицата и гледахме към блатата. Слаби вълни кротко припляскваха в брега. Навътре къса лодка подскачаше над водата, двама рибари мятаха въдици едновременно и люлееха малкия съд. Но ние с Улрич се мъчехме да надникнем под тъмната водна повърхност, сякаш взирайки се в нея, можем да проникнем в дълбините и да открием тайните на мочурищата. Или трупа на безименно момиче.
— Ти вярваш ли й? — попита той след време.
— Не зная какво да вярвам. Наистина не зная.
— Няма начин да намерим точно този труп. Дори и да съществува. Поне не и с настоящата информация. Ти знаеш ли какво ще стане? Още преди да сме се заровили сериозно в дъното и ще открием купища стари кокали. Хората хвърлят убитите тук — е-хе-хе, години, години наред. Цяло чудо ще е, ако не открием нещо.