Тръгнах да се разхождам по брега. Прав беше, разбира се. Да предположим, че наистина има убито момиче — пак ще трябва да измъкнем повече подробности от старата. Иначе все едно се опитваме да хванем пушека. И все пак… онова, което ми каза старицата, бе най-близкото нещо до някаква улика, някаква следа, свързана с човека, убил Дженифър и Сюзън.
Питах се да не съм откачен, че да вярвам на слепец, който чува гласове в съня си. Вероятно бях точно такъв — безумец.
— Знаеш ли как изглежда този човек, лельо? — бях я попитал, докато тя тромаво клатеше глава напред-назад в някакъв унес.
— Можеш да го видиш само когато идва за теб — бе ми отвърнала. — Тогава ще го познаеш.
Стигнах до колата. Извърнах се и видях Улрич на чардака. Беше с момичето с белязаното лице. Тя грациозно се бе изправила, изпъната на върховете на пръстите си, извърнала нагоре лице към по-високия мъж. Зърнах Улрич нежно да гали бузите й, чух гальовно да произнася името й: „Флорънс“. Целуна я въздушно по устните, обърна се и тръгна към мен, без да се извръща повече назад. И двамата мълчахме по целия път обратно до Ню Орлиънс.
ПЕТА ГЛАВА
Цялата нощ валя, дъждът прогони жегата над града и на следващата утрин улиците на Манхатън сякаш дишаха по-свободно. Тичах, бе почти хладно. От неравния паваж ми се обаждаше старата болка в коленете, но в тази част на града нямаше големи тревни площи. По обратния път към апартамента си купих вестник. Взех си душ, преоблякох се и седнах да закуся и прегледам пресата. Малко след единадесет часа повиках такси и потеглих към дома на Бартънови.
Айсобел Бартън живееше в усамотена къща, построена от покойния й съпруг през седемдесетте години недалеч от Тод Хил. Постройката бе неуспешен според мен опит да се пресъздаде предвоенният стил на родната на Джак Бартън Джорджия в типична за Източния бряг обстановка, при това в по-малък мащаб. Добрият стар Джак Бартън. Очевидно е бил свестен човек, но онова, което не е притежавал, като добър вкус например, е наваксвал с многото си пари и воля.
Портата на имението бе отворена, още не се бе разпръснал димът от ауспуха на току-що влязла друга кола. Последвахме я — беше бяло беемве 3201 с тъмни прозорци — и я настигнахме на малкото площадче пред голямата къща. Тук таксито изглеждаше съвсем не на място. За успокоение си помислих как ли би изглеждал пък моят очукан стар мустанг, в момента даден на поправка.
Излязох и подадох парите на шофьора. От беемвето слезе стройна жена в сив костюм и любопитно ме загледа. Бе посивяла, косата й бе прибрана на кок отзад, а чертите й бяха доста строги, за което явно допринасяше прическата. На вратата на къщата се показа едър чернокож мъж в шофьорска униформа и забърза към мен с очевидното намерение да ме спре.
— Паркър се казвам. Мисля, че ме очакват.
Шофьорът ме изгледа мръсно, с поглед ми се заканваше да му мисля само да съм го излъгал. Каза ми да изчакам и едва тогава се обърна към посивялата жена. Тя пак ме огледа доста неприязнено и каза нещо на чернокожия. Той тръгна към къщата, тя — към мен.
— Г-н Паркър, аз съм госпожица Кристи, лична помощничка на госпожа Бартън. Трябваше да останете на портата, да позвъните, както му е редът, за да разберем кой сте.
На прозореца над вратата на къщата помръдна пердето. Някой надникна и веднага се скри.
— Ако имате вход за прислугата, в бъдеще ще ползвам него — рекох небрежно. Останах с впечатлението, че госпожицата би се радвала да няма мое посещение „в бъдеще“.
Изгледа ме студено в отговор и се обърна на пети.
— Елате с мен, ако обичате — рече през рамо и закрачи към вратата. Чак сега забелязах, че сивият й костюм изглежда поизносен на ръбовете. Запитах се дали госпожа Бартън ще се пазари за хонорара?
Във всеки случай, ако госпожа Бартън бе закъсала за пари, тя спокойно би могла да продаде някои от антиките, с които къщата бе просто претъпкана. Боже, интериорът бе мечтата на аукционера! Холът бе пълен с мебели, предназначени сякаш само за тържествени случаи. Като смъртта на президента например. И от двете му страни имаше врати, които водеха нанякъде. Отдясно се извиваше широка стълба. Под стълбището имаше врата. Кристи мина през нея, аз я последвах. Влязохме в мъничък, но удивително светъл и модерно обзаведен офис. В ъгъла имаше компютър, в библиотеката, сред лавиците бяха вградени телевизор и видео. Може би пък г-жа Бартън нямаше да мърмори за моя хонорар.