Госпожица Кристи седна зад бюро от борово дърво, извади документи от куфарчето си и се зарови в тях с видимо раздразнение. Докато намери каквото й трябваше.
— Това тук е договор за опазване на поверителна информация, съставен от юридическите консултанти на фондацията — започна тя.
С едната ръка побутна документа към мен, с другата — отвори писалка.
— Чрез него се задължавате да пазите в пълна тайна разговорите по съответната материя между г-жа Бартън, мен и себе си.
Посочи ми с върха на писалката съответните параграфи в договора. Също като застрахователен агент, който търси будали за клиенти.
— Преди да продължим, бих искала да го подпишете — завърши Кристи.
Изглежда, никой от хората около фондацията „Бартън“ не бе доверчив по природа.
— О, не знам — отвърнах весело. — Струва ми се, че няма да подпиша. Ако се опасявате, че някой ще разгласява подробностите и ще злоупотребява с поверителния характер на случая, по-добре си повикайте свещеник да ви върши работата. Иначе ще трябва да приемете думата ми, че всичко, което говорим, ще си остане тук.
Може би трябваше да изпитам угризения, че я лъжа. Но пък бях отличен лъжец. Това е дар, който Бог дава на алкохолиците.
— Вашето поведение е неприемливо. Аз дори вече съм на мнение, че едва ли е необходимо да ви наемаме и със сигурност смятам, че не е правилно да…
Прекъсна я шумът от отварянето на вратата. Обърнах се и зърнах висока, привлекателна жена. Не можах да определя възрастта й — попречи ми съчетанието от изписаната на лицето й природна доброта и магията на козметиката. Първото я подмладяваше, второто — прикриваше степента на остаряване на кожата. На пръв поглед бих казал, че е към края на четиридесетте, но пък ако това бе Айсобел Бартън… тя би трябвало да бъде най-малко на петдесет и пет години. Ако не и по-възрастна. Бе облечена в светлосиня рокля, прекалено семпла, за да бъде друго освен много скъпа. Под дрехата си личеше фигура, която бе или подобрена по хирургически път, или изключително запазена.
Когато се приближи и успях да различа дребните бръчици по лицето, познах, че е второто: Айсобел Бартън не приличаше на жена, която би прибегнала до пластична хирургия. Около врата и проблясваха злато и диаманти, чифт обеци блещукаха на ушите й. Косата й бе посивяла, но тя си я бе пуснала дълга и свободна по раменете. Все още бе красавица и походката й подсказваше, че го знае.
След изчезването на Бейнс медиите се бяха нахвърлили на Луи Купър. Но само в началото, при това без особена стръв, защото семейство Бейнс бе бедно. Такива като младия Бейнс са хора без значение, без надежда, най-често наркомани. В повечето вестници изчезването бе само маркирано; все пак фондацията бе достатъчно важно име; адвокати и покровители бяха упражнили нужното влияние да не се вдига излишен шум. Майката и бащата на момчето бяха разделени, семейството нямаше стабилни доходи.
Полицията все още се опитваше да намери бащата — все пак имаше някаква, макар и малка вероятност той да го е отвлякъл или отвел със себе си. Бе известно също, че бащата — дребен престъпник — изпитвал омраза към сина си. Имало е подобни случаи, когато единият от разделените родители отвлича детето и го убива, за да нарани другия. Или просто ето така, напук. Като младо ченге, все още патрулен полицай, веднъж попаднах на случай на баща, отвлякъл дъщеря си — бебе — и я удавил във ваната в бедняшкия си апартамент. И то само защото съпругата не му дала телевизора при делбата.
Но имаше нещо, което бе привлякло вниманието ми този път. Пресата бе отразила със снимка посещението на г-жа Бартън при майката на Ивън Бейнс в някакъв евтин квартал. Бартън бе снимана с наведена глава и се предполагаше, че посещението й е било дискретно. Бе я засякъл случайно завръщащ се от местопрестъплението на свързано с наркотици убийство фотограф. Снимката се появи в един-два вестника, но бе малка и отпечатана не на видно място.
— Благодаря ти, Каролин. Ще поговоря с господин Паркър за малко насаме — каза го с усмивка, но тонът не търпеше възражение.
Помощничката се престори, че това не я засяга, но очите й проблеснаха злобно. Тя излезе, а Бартън седна на стол срещу бюрото и с ръка ме покани да се настаня на черното кожено канапе. После ми се усмихна любезно.
— Съжалявам за случилото се. Не съм искала да се подготвя подобно споразумение, но понякога Каролин се престарава. Всички се грижат прекалено много за мен. Ще желаете ли кафе, или може би едно питие?
— Нито едното, нито другото, благодаря ви. Преди да продължите, госпожо Бартън, искам да ви кажа следното: обичайно не се занимавам със случаи на безследно изчезнали хора. Моят опит показва, че това е работа за специализирани организации с достатъчно оперативни работници за проверка на всяка следа и за възможно проследяване. Детективи, които приемат подобна задача и работят соло, са в най-добрия случай зле подготвени, а в най-лошия — паразити, възползващи се от доверието и надеждите на близки и роднини. Те търсят максимално заплащане срещу минимални усилия.