Стори ми се, че още изглеждам добре, макар че тази самооценка се дължеше не толкова на суета, колкото на несигурност. Аз съм висок почти метър и осемдесет и все още имам спортна фигура — широки рамене, подчертани бицепси, трицепси, едър гръден кош. При това бях отслабнал през изминалата година и ми се искаше, може би подсъзнателно, отново да приличам на младеж поне в тялото. Облякох се и се огледах в близкото огледало. Косата ми бе започнала да сивее откъм слепоочията и отпред над челото. Погледът ми бе достатъчно ясен — поне колкото да се различава цветът на очите: сиво-сини, хлътнали в продълговато лице с тъжно присвити устни, което носеше белезите на мъката. Не можех да забравя…
Бях избръснат, що-годе подстриган добре, облечен в приличен костюм. При съответно осветление щях да изглеждам направо много гот. При още по-подходяща светлина можех да се представя за тридесет и две годишен, без хората наоколо да ми се ухилят подигравателно.
Е, прибрах си партакешите, отказах протеиновия шейк, който ми предложи Пит — той и без това смърдеше на развалени банани, — и излязох. Отбих се в близко заведение за едно кафе. За пръв път от много време се почувствах по-спокоен, някак поолекнал: кръвта бучеше в ушите ми, приятно усещане опъваше раменете и гърба ми.
Следващата спирка ми бе универсалният магазин „Ди Врайс“. Влязох в „Личен състав“, където шефът наричаше себе си „мениджър по служебните ресурси“. Както всички подобни началници по цял свят, той бе и най-безличният в целия магазин. Седях срещу него и го слушах. Оказа се най-обикновен бюрократ и сноб. Нямаше начин да не си помисля, че човек, за когото хората с такава огромна лекота се свеждат до „служебни ресурси“ — все едно тухли, грес и шлака в каменовъглена мина, може би и не заслужава друго „служебно“ отношение освен онова, което се полага в местата с решетки на прозорците и здрави врати със затворнически ключалки. Е, както вече ви казах, г-н Тимъти Кери бе първостепенен гадняр — от темето на късо подстриганата си тиква до върховете на скъпите лачени обувки.
По-рано същия следобед се бях обадил на секретарката му с молба Кери да ме приеме. Бях обяснил, че действам от името на адвокатска кантора, която е упълномощена да изпълни завещание. По неговата сила госпожица Демитър получаваше наследство. Кери и секретарката му си бяха обаче лика-прилика. Диво куче на верига вероятно би се оказало по-любезно и по-гостоприемно от нея.
— Моят клиент настоява да се свърже максимално бързо с госпожица Демитър — търпеливо и повторно обяснявах на Кери. Бяхме седнали в малкия му, превзето и натруфено обзаведен офис.
Завещанието е формулирано доста подробно, трябва да се попълват различни формуляри, да се вадят допълнителни докум…
— Е, и как се казва вашият клиент? — хилеше се насреща ми Кери.
— Опасявам се, че не мога да ви кажа това. Сигурен съм, че разбирате.
Кери имаше вид на човек, който разбира, но не иска да го покаже. Облягаше се на стола, приглаждаше коса, гледаше в тавана и опипваше скъпата копринена вратовръзка. Нямаше начин да не е скъпа. Прекалено бе безвкусна, за да е евтина. Ризата му пък бе току-що извадена от найлоновата опаковка, което личеше по многобройните й ръбове. Естествено, ако допуснем, че Кери може да има нещо общо с такива плебейски неща като найлонови опаковки. Не бих дори могъл да си го представя до щандовете със стоките, освен като по задължение слязло сред хората свръхсъщество, присвило очи, гнусливо запушило ноздри поради гадната човешка смръдня.
— Госпожица Демитър още вчера трябваше да е на работа — накрая Кери благоволи да отвори едно от купчина досиета на бюрото си. — В понеделник е ползвала почивен ден и оттогава не сме я виждали.
— Обичайна практика ли е при вас да се ползва понеделник за почивка? — попитах, колкото да му отвлека вниманието от досиетата.
Айсобел Бартън нямаше адреса на Катърин. Двете обичайно се бяха свързвали по телефона или чрез оставени в магазина съобщения.
При споменаването на почивни дни Кери видимо разцъфна — това бе любима тема. Той впи поглед в тавана и бързо започнала рецитира графици, принципи, разпореждания. Когато отклони очи от досието, наведох се леко напред и прочетох адреса заедно с номера на социалната осигуровка. Наложи се да бъда много настойчив, за да го извадя от скоропоговорката и да го попитам дали е била болна в събота, дали пък не се е оплаквала, че има някакви неприятности.
— Нямам информация за подобни възможности — надуто рече той. — Във всеки случай позицията на госпожица Демитър в „Ди Врайс“ в момента е критична поради неявяване на работа — добави доволно и пак се ухили. — Надявам се, заради самата нея, че наследството й ще бъде значително.