Естествено че гласът му бе подигравателен, язвителен, неискрен.
След продължителни рутинни номера и бюрократични трикове Кери разреши да говоря с жената, която е била на смяна заедно с Катърин в събота. Доведоха я в стаята на един от началник-смените на приземния етаж. Името й бе Марта Фрийдман, бе на шестдесетина години, пълна, с боядисана в червено коса и дотолкова намацано с козметика лице, че може би почвата в Амазонската джунгла вижда повече естествена светлина от него. Все пак опита се искрено да ми помогне. В събота двете с Катърин работили в отдела за порцеланови изделия. Редовната помощничка на Фрийдман била болна и някой трябвало да я замести. Избрали Катърин — било й за пръв път в този отдел.
— Забелязахте ли нещо необичайно в поведението й? — попитах Фрийдман. Тя използваше присъствието си в стаята, за да разгледа подробно оставените на бюрото книжа.
— Да ви се е сторила уплашена или разтревожена?
Жената сбърчи чело.
— Знаете, счупи едно блюдо, всъщност не, беше ваза. Току-що бе дошла и я показваше на една клиентка. И изведнъж я изпусна. И тогава, докато се огледам, взе та хукна към асансьорите. Много непрофесионално, ви казвам. Дори и да й е било лошо…
— Болна ли беше?
— Тя ми каза, че не се чувства добре, ама защо ще тича към асансьорите? На всеки етаж си имаме тоалетни и умивални само за персонала.
Останах с впечатлението, че Фрийдман знае повече, отколкото ми казва. Беше й приятно някой да я слуша внимателно и преиграваше. Наведох се към нея и подхвърлих конфиденциално, с нужната доза уважение:
— Но вие лично, като опитен човек, как преценявате? Какво всъщност се е случило?
Тя се напери, поласкана от доверието, и също се наведе към мен, дори леко ме хвана за ръката.
— Видяла е някого, който се е качвал на асансьорите, за да излезе от магазина, и е искала да го настигне. Том — охраната — ми каза, че изтичала до изхода и се огледала нагоре и надолу по улицата. При нас правилото е да искаме разрешение, когато се налага да излезем. Том е чернилка, ама иначе е свестен. Длъжен е бил да докладва за нея, но не го направи — само на мен ми каза.
— Имате ли представа кого е видяла?
— Не. Просто отказа да разговаряме по случая. Тя и така си няма нито един приятел сред целия персонал. И тогава разбрах защо!
Говорих и с охраната, и с началник-смяната, но и двамата не можаха да добавят нищо съществено към казаното от г-жа Фрийдман. Тръгнах си. Спрях на един фургон, пих кафе, изядох един сандвич и се върнах у дома. Взех малка черна чанта, подарък от моя приятел Ейнджъл, и пак повиках такси. Този път за апартамента на Катърин Демитър.
СЕДМА ГЛАВА
Апартаментът на Катърин се намираше в приспособена за жилища складова постройка в Грийнпойнт, квартал на Бруклин, главно населен с италианци, ирландци и поляци, сред които цял куп активисти на бившия синдикат „Солидарност“. Преди доста годинки Грийнпойнт е бил промишлен център на Бруклин; от неговите чугунолеярни „Грийнпойнт Континентъл“ е излязъл известният от Гражданската война брониран „Монитър“, противник на южняшкия „Меримак“ в историческата първа битка на броненосци.
Днес чугунолеярите, грънчарите и печатарите бяха вече минало, но потомците им си бяха тук. Бяха отворили множество бутици за дрехи и други магазинчета; полски хлебарници и пекарници се редуваха с магазини за деликатеси и ресторантчета, специализирани по вкуса на коя ли не националност, магазини за домакински електроуреди и така нататък.
Апартаментът на Катърин бе в една подобна редица. По входните стъпала на повечето сгради висяха хлапета в тенисфланелки и модни джинси с увиснали дъна. Те пушеха, подсвиркваха и викаха след минаващите жени. Стигнах сградата; трябваше да търся номер 14, някъде на най-горния етаж. Позвъних и не се учудих, когато никой не се обади по домофона. Тогава натиснах звънеца срещу номер двадесет — обади се гласът на възрастна жена. Казах й, че съм от газовата компания и идвам по сигнал — за някаква повреда. Добавих за драматичен ефект, че в нечий апартамент изтича газ, обаче домоуправителят го няма. Тя помълча, помълча, после ме пусна да вляза.
Предположих, че ще се обади на домоуправителя за всеки случай, затова едва ли имах много време. Ами ако не намеря никаква нишка или следа в апартамента? Така или иначе ще трябва да се обадя на домоуправителя или да говоря със съседите. Дори и от пощаджията можех да науча нещичко. Минавайки през преддверието, отворих пощенската кутия на апартамент 14 и светнах с фенерчето в нея. Намерих едно-единствено вестниче — „Вилидж Войс“, някакви реклами и сметки. Затворих кутията и затичах по стълбите към третия етаж.