След тази възраст вече отсъстваше от снимките. Остатъкът бе предимно фотографии на Катърин — сама или с родителите; израстването и бе по-редовно хроникирано. Не можех да не почувствам, че някак си е изчезнало и чувството за веселие и радост. Празници вече нямаше снимани, нито щастливи и ведри физиономии. Е, бях вече към края — на последните кадри Катърин бе абитуриентка. Тържествена и тъжна физиономия на девойка с тъмни кръгове под очите, от които сякаш щяха да бликнат сълзи. Бе снимано и свидетелството за завършено средно образование; то бе подписано от директора на гимназията в Хейвън, Вирджиния.
Но нещо липсваше от последните страници на албума. В основата им намерих полепнали дребни късчета хартия, видимо от вестник. Повечето бяха съвсем малки, но имаше и едно по-голямо, горе-долу квадратно със страна около два сантиметра и половина. Хартията бе пожълтяла — от едната й страна се виждаше част от прогноза за времето, от другата — сегмент от снимка, в чийто ъгъл личеше пясъчноруса коса. На крайната страница бяха сгънати и закачени две рождени свидетелства — едното на Катърин Люиз Демитър, издадено на 5 март 1962 година, другото — на Ейми Елън Демитър, от 3 декември 1959 година.
Оставих албума в чекмеджето и влязох в банята. Тук бе чисто и подредено, както и навсякъде в апартамента. На лавиците зърнах сапун, гелове и течен сапун за ваната. Под мивката бяха подредени бели кърпи и хавлия. Отворих вратичката на шкафчето с огледалата. Там имаше паста за зъби, конци за чистене на зъбен камък, дезинфекционна течност, някои продавани без рецепта лекарства за настинка, при задържане на течност и обезболяващи при месечно неразположение. Нямаше контрацептивни средства. Може би Стивън Бартън се бе погрижил за тази страна на нещата, но малко се съмнявах. Не бе такъв човек.
Другото отделение на шкафчето обаче бе натъпкано с толкова много стимуланти, амфетамини и прочие, че Катърин май си имаше достатъчно за два живота. Направо можеше да зареди енергия за два коня. Някои шишенца бяха празни, други току-що наченати. Най-предното носеше етикет с името на д-р Франк Форбс, психиатър. Познавах го. Наричаха го Франк Сваляча. Форбс бе прекарал или се бе опитал да насили толкова много от пациентките си, че някои хора се майтапеха с този факт; подмятаха, че пациентките трябвало да му вземат пари за услугата. На няколко пъти Франк се бе оказвал почти на път за затвора и отнемане на разрешението за практикуване на професията, но някак си все му се бе разминавало. Или жените оттегляха оплакванията си, или последните изобщо не стигаха до съда, или биваха опровергавани благодарение на пуснати от Франк за целта подкупи. Бях чул, че напоследък Форбс бил кротнал и си траел — една от пациентките му хванала трипер след преспиване с него, а после го дала под съд. Този път се оказало трудно да потуши скандала.
Очевидно Катърин Демитър се е чувствала нещастна. Но пък едва ли нещо би могла да промени, щом за помощ се е обръщала към Форбс. Не ми се ходеше много-много при него. Веднъж преди години се бе опитал да вдигне полата на Елизабет Гордън, дъщеря на една от разведените приятелки на Сюзън. Та се бе наложило да го посетя и да му припомня лекарския дълг. Бях го заплашил още, че следващия път ще излети през прозореца на кабинета. Впоследствие се бях опитвал да проявявам професионален интерес към работата му.
В банята не намерих друго, което би могло да ми подскаже нещо за Катърин и отсъствието й. Със същия успех проверих и останалата част на апартамента. Преди да си тръгна, спрях до телефона, вдигнах слушалката, натиснах бутона за пренабиране на последния номер. След няколко сигнала се обади глас:
— Ало, тук шерифската служба, Хейвън.
Затворих и се обадих на познат от местната телефонна компания. След пет минути се чухме отново и той ми продиктува списъка с номерата на местните телефони, на които Катърин бе звъняла от петък до неделя. Разговорите бяха само три и все обикновени: китайски ресторант, където дават храна и за в къщи, близка пералня и информация за околните кина.
Не можа да ми даде сведения за извънградските разговори, затова позвъних на друг човек. Той ме свърза с една от многото агенции, незаконно продаващи конфиденциална информация на частните ченгета с трайни и дълбоки интереси към чуждите дела. След около двадесетина минути агенцията ми изброи петнадесет разговора, проведени от апартамента на Катърин с Хейвън, Вирджиния. Седем бяха с шерифската служба, осем с частна къща в града. Дадоха ми и двата номера. Обадих се на втория. Отговорът на телефонния секретар бе съвсем кратък: „Дом Ърл Лий Грейнджър. В момента не съм тук. Оставете съобщение след сигнала или ако се отнася до полицейска информация, свържете се с шерифската служба на номер…“