Позвъних на него, отново ми се обади същият глас; помолих да говоря с шерифа.
Отговориха, че го няма. Попитах кой го замества и дали мога да чуя него. Осведомиха ме, че заместникът се казва Алвин Мартин, но сега е на задача. Гласът не знаеше кога ще се върне шерифът. От тона му заключих, че шерифът едва ли е излязъл колкото да си купи цигари. Попита ме за името, благодарих и затворих.
Интересно. Излизаше, че нещо е принудило Катърин Демитър да потърси шерифа в родния си град, но не и полицията на Ню Йорк. И май нямаше друг начин, освен да се разходя до Хейвън. Но първо на всяка цена трябваше да посетя Франк Сваляча.
ОСМА ГЛАВА
Спрях таксито на Ейжър, на Трето авеню и си купих скъпи, но пресни ягоди и ананас от денонощния магазин, после се разходих до сградата на „Ситикорп“, за да си ги изям на спокойствие на обществено място, на скамейка. Харесвах това здание с прости, изчистени форми и необичайно наклонен покрив. То бе построено сравнително неотдавна; интериорът му бе подчинен на същите семпли, праволинейни принципи. И на седемте етажа имаше зеленина — дръвчета и храсти; магазините и ресторантите бяха препълнени с хора; шепа вярващи мълчаливо седяха в малката, вградена в подножието църква.
Шикозният кабинет на Сваляча бе на разстояние две пресечки от „Ситикорп“. Поне засега. Помещаваше се в строена през седемдесетте години сграда с опушени стъкла. Взех асансьора и влязох в чакалнята. Пред компютъра седеше млада, красива брюнетка и почукваше на клавиатурата. Вдигна очи към мен, когато влязох, и ми се усмихна приятно. Усмихнах се и аз и се опитах да не я зяпам много-много с увиснала долна челюст.
— Свободен ли е доктор Форбс? — попитах.
— Имате ли час?
— Слава Богу, не съм пациент, но ние с Франк сме отдавнашни познати. Стари приятели, така да се каже. Предайте му, че Чарли Паркър е тук.
Усмивката и поугасна, но все пак се обади по вътрешния телефон и му предаде съобщението. Лицето и леко пребледня, докато той отговаряше, но успя да запази спокойствие и се държа забележително добре. Като се имат предвид обстоятелствата.
— Опасявам се, че доктор Форбс не може да ви приеме — рече ми и усмивката й съвсем помръкна.
— Това ли точно ви каза?
Тя се изчерви.
— Не, не точно това…
— Вие вероятно сте нова тук?
— Да, за първа седмица съм.
— Лично Франк ли ви избра?
Девойката се озадачи.
— Ами… да…
— Намерете си друга работа. Той не е с всичкия си, девиантно поведение, знаете. Освен това е на път да напусне професията.
Тя ме изгледа неразбиращо, а аз минах покрай нея и влязох в кабинета на Франк.
Пациент нямаше. Добрият доктор бе сам, прелистваше някакви бележки на бюрото. Никак не ми се зарадва или поне така ми се стори. Тънките му мустачки се свиха неприязнено, като пиявица; по врата му изби червенина, която бавно полази нагоре по лицето и челото, докато се скри в смолистата леко къдрава коса. Бе висок над метър и осемдесет, спортуваше. Имаше вид на атлет, и то в добра форма, но видът бе едно, истината — друго. Всъщност с Франк Форбс Сваляча не се връзваше нищо добро. Здрависаш ли се с него, по-добре си преброй пръстите веднага след това. Долар да ти даде, вероятно мастилото ще си промени цвета, преди още да си го прибрал в джоба.
— Хей, Паркър, я се разкарай на майната си. Може би си забравил, ама вече не можеш да нахлуваш тук, когато ти хрумне. Вече не си ченге и от това полицията сто на сто само е спечелила.
Наведе се към интеркома, но секретарката и така си вървеше след мен.
— Обади се в полицията, Марси! Не, я по-добре се обади на адвоката ми. Кажи му да подготви жалба за хулиганско поведение.
— Хей, Франк, чух, че на твоя адвокат ти си му спретнал толкова много работа, та едва ли има време за друго.
Настаних се на коженото кресло срещу него и добавих весело:
— Чух още, че Майбаум и Лок поели защитата на онази нещастна женица със срамната болест. Те са много добри, да знаеш, работил съм с тях. Чудя се дали да не им ударя едно телефонче, да им разкажа за онова момиче Елизабет Гордън. Ти помниш Елизабет, нали, Франки? И какво ти казах тогава?
Форбс инстинктивно хвърли поглед към прозореца зад гърба си и бързо отмести стола настрана.
— Марси, ти излез, ако обичаш. Няма нищо… — обърна се той неловко към секретарката.
Вратата тихо се затвори зад нея.
— Какво искаш, Паркър?
— Имаш пациентка на име Катърин Демитър.