— О, Птицо, кво праиш, бе! Искаш ли едно кафенце?
— Искам си колата, Уили. Моята кола. Същата, дето я таманиш вече цяла седмица.
Уили се направи на обиден.
— Айде сега, ша ми се сърди — рече той с обвинителен тон. — Зная, зная, яд та е. Ама пък ядът е полезен, добър е за нервите, ядосаш се, пък сетне са успокоиш, тъй де. Ама колата ти ич я няма, да знаеш. Моторът е пълно говно. Ти с кво си я карал, бе? С пикня ли?
— Уили, колата ми трябва. Таксиметрите ме съсипаха финансово. Вече всеки шофьор на такси ме познава. Някои дори не се и опитват да ме дерат. Мислех да взема кола под наем, та да не се излагам повече. Всъщност аз от теб щях да искам кола, ама ти каза, че моята ще стане за ден-два, нали така беше?
Уили приклекна до мустанга, подритна един болт и попита Арно:
— Кво става с транспорта на Птицата?
— Пълна скръб — рече Арно. — Кажи му да го хвърли на боклука, ще му бутнем пет стотака.
— Арно вика да ти пуснем пет по сто да й биеш дузпата, а?
— Чух го отлично. Кажи му на Арно, че ще му подпаля къщата, ако не ми оправи колата. Веднага.
— Най-късно вдругиден е готова — обади се механикът. — Извинявай за закъснението.
Уили ме потупа по рамото с омазнена лапа.
— Хей, Птиче, я са качи за едно кафенце, а? Хем ша чуеш клюката.
Огледа се и добави:
— Ейнджъл иска да та види. Казах му, че ша минеш.
Кимнах и го последвах нагоре по стълбата. В офиса, учудващо спретнат и чист, седяха четирима. Пиеха кафе и уиски с тенекиени чаши. Кимнах на Томи Кю, когото бях арестувал веднъж. Бях го спипал да продава пиратски видеокасети. До него седеше мъжага с дебели мустаци, когото сполучливо наричаха Гручо. Той бе специалист по кражба на автомобили: разбива, връзва кабелите на късо и заминава. Следващият бе другият помощник на Уили — Джей. Той бе на 65, с десет години батко на Уили, но изглеждаше поне с двадесетина по-стар. Последният бе Ковчежния Ед. Ед Харис.
— Познаваш ли го Ковчежния? — попита Уили.
Кимнах.
— Още ли шиткаш мъртъвци, а, Ед?
Ковчежния Ед бе шампион на шампионите по отвличане. Само че не на живи хора. Смяташе го за тежка физическа работа. Къде ти ще се занимава със заложници. Откъде да знае какво може да направят, кой може да ги потърси, с какво да го изненада. Затова крадеше мъртъвци. Проникваше в морги, погребални бюра, крадеше труповете и се обаждаше на роднините.
Внимателно следи съобщенията за починалите. Избира онези с по-богати семейства и задига трупа. Преди да се появи Ковчежния и да поразклати погребалната система, никой не пазеше нито морги, нито погребални бюра. А Ед си имаше промишлен хладилник в мазето, откарва плячката там и звъни по телефона на близките. Иска откуп, никога не се лакоми особено. Вземаше разумни суми. Повечето от роднините плащаха с готовност само и само да си приберат „скъпия покойник“ и да избегнат усложнения и насмешки. Представете си какво е да погребваш разложен труп.
Ковчежния припечелваше добре, докато не попадна на някакъв дърт полски аристократ. Полякът се обидил, разлютил се на чест, че някой може да иска откуп за останките на любимата му съпруга, и си наел цяла частна армия. Имал пари човекът, платил. Онези се докопали до Ед, макар че той за малко не се измъкнал през прозорче, което водело към съседния двор. Все пак последен се смял Ед. Токът му бил изключен три дни преди това, защото не си плащал сметките редовно и съпругата на поляка засмърдяла като мъртва котка, тъй като детективите загубили няколко дни да търсят Ед.
Е, оттогава бизнесът му потръгна зле. Днес ми се стори доста умърлушен. Май не биваше да задавам въпроса.
Настъпи неловко мълчание, но Уили се усети и се намеси.
— Абе, а помниш ли Вини Безносия? — попита и ми подаде чаша димящо кафе. То ухаеше разкошно, но миризмата на бензин в гаража бе непобедима.
— Чакай, само да чуеш кво разправя Томи Кю. Тъкмо бе започнал.
Вини Безносия или Вини Без Нос, както го наричаха в началото, бе взломаджия от съседния Нюарк. Бе се издънвал доста често и накрая бе решил да тръгне по правия път. Е, доколко може да тръгне по правия път човек, припечелвал четиридесетина години чрез квартирни кражби, е съвсем друга работа, но да кажем, че е било така. Прякора си бе получил от дългогодишна несполучлива кариера в аматьорския бокс. На млади години Вини бил дребен и хилав, потенциална жертва на всеки склонен към насилие гамен от Ню Джърси. И тогава решил, че спасението му е да стане боксьор, това бил за него пътят към истината. Всъщност няма нищо необичайно — подобна е съдбата на мнозина хлапета от бедняшките, крайни квартали. Е, за съжаление, отбраната на Вини се оказала ужасно слаба и малко по малко носът му се бе превърнал в плоска хрущялеста пихтия с две дупчици за ноздри, същински стафиди върху кекс.