— Да не забравиш пак за колата, Уили — предупредих го аз и последвах Ейнджъл навън.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Повървяхме няколко пресечки пеша. Всъщност отивахме към едно барче, чийто собственик бе познат на Ейнджъл. Луис вървеше на две крачки пред нас. Улиците бяха доста пълни за това време на денонощието, но тълпата се разтваряше пред него като Червено море пред Мойсея. Две-три жени му хвърлиха коси погледи с подчертан интерес. Повечето мъже избягваха очите му, предпочитаха да гледат в земята. Или пък изведнъж намираха нещо извънредно интересно за зяпане я по витрините на вече затворените магазини, я във вечерното небе.
От бара долиташе музика. Стилът бе лек фолк, повече китара. Но бе слаба интерпретация на онази песен на Нийл Йънг „Само любовта може да ти разбие сърцето“. Абе, направо му забиваше ножа като изпълнение.
— Този свири, сякаш мрази Нийл Йънг — рече Ейнджъл, когато влизахме.
Луис пред нас сви рамене.
— Ако чуе това изпълнение, Йънг себе си ще намрази. Сто на сто.
Седнахме в сепаре. Собственикът, дебелак с видимо лошо храносмилане, на име Ърнест, провлече крака към нас, за да вземе лично поръчката. Обичайно тук сервираше келнерка, но Ейнджъл и Луис бяха почетни гости по тези места.
— Здрасти, Ърнест — рече добродушно Ейнджъл, — как е бизнесът?
— Абе, на мен все наопаки ми върви — веднага се оплака дебелият. — Ако си сменя професията с някой погребален агент, да речем, хората ще спрат да мрат. И преди да си ме попитал как е жена ми, да ти кажа — все си е така дърта и грозна.
Това бе някаква стара шега между тях, защото и двамата се изсмяха шумно и с удоволствие.
— Ега ти, това са четирийсет години брачен живот, ти какво искаш! — каза през смях Ейнджъл.
Поръчахме сандвичи — специалитет на заведението, и Ърнест се затътри към бара.
— Значи, ако съм по-млад и изглеждам така, направо ще си отрежа патката и ще пея „кастрато“ — луди мангизи ще направя — рече Ейнджъл.
— Ти като си грозен, нещо да си закъсал? — подхвърли му Луис.
— Я, пък ти — ухили му се Ейнджъл. — Ако бях красавец, щях да си сваля бял мъж.
Подхвърлиха си по още една-две шегички от този род, докато чакахме певецът да съсипе докрай музиката на Нийл Йънг. Седях и ги гледах. Със съвсем други очи ги виждах днес, когато вече не бях ченге. Преди се срещахме в гаража на Уили или на кафе, или в Сентрал парк и ако Ейнджъл имаше нещо да ми предаде, все бяхме напрегнати, той се чувстваше неудобно, особено ако Луис бе някъде наоколо, дори и когато говорехме за Сюзън и Дженифър.
Сега обаче нямаше никакво напрежение. Сега повече от всякога чувствах силата на приятелството, което бе някак си узряло помежду нас. При това от тях двамата осезателно се излъчваше чувство на загриженост за мен, не съжаление, а нещо като тъга за случилото се, чиста човечност, доверие. Разбирайте го както щете. Те не биха били тук, ако нещата стояха по-различно.
Ейнджъл придърпа забравен вестник от съседното сепаре и прочете големите заглавия.
— Виждал ли си го това? — попита ме и аз кимнах.
Някакъв артист се бе опитал да изиграе геройски сценки на ченгетата по време на банков обир във Флъшинг и бе завършил в моргата с куп дупки по себе си. Всички вестници бяха поместили подробни материали, снимки, интервюта.
— Ето ти случай — онзи само е искал да свърши работа — започна отдалече Ейнджъл. — Този тип хора обичайно не си търсят белята, не желаят да навредят никому, просто гледат да влязат, да докопат мангизите, които и така и така са застраховани, и да се чупят. Нали така? Носят оръжие само защото иначе хората няма да ги вземат насериозно, нали, Луис? Иначе с какво да ги уплашат? С думи ли?
— За съжаление все се намира по някой задник, който си мисли, че е безсмъртен, просто защото още не е хвърлил топа. Глей го тоя например. Млад, здрав, атлет, сигурно е смятал, че ще изчука повече гърли и от Ричард Гиър, ако прецака ченгетата и стане герой. Галфон! Скивай го пък другия — търговец на недвижими имоти, на 29 години, неженен, печели по двеста бона на година и какво? Пробили му дупка, по-голяма от тунела Холънд. Я му виж и името — Ланс Питърсън.
Ейнджъл удивено поклати глава.
— Ти чувал ли си такова име — Ланс? А?
— Не си чувал, защото всички Лансовци са изпукали — лениво отвърна Луис, чийто поглед се рееше из заведението. — Пъчат се из банките и спират куршумите. Този е последният Ланс.
Сандвичите пристигнаха, Ейнджъл веднага захапа своя. Ние с Луис не докоснахме храната.