В паркинга присвяткваха светлините на полицейските коли. Околните предмети и хора бяха окъпани в аленото зарево на реда и закона.
Отсрещният парк Маккарън бе потънал в мрак, на югозапад се виждаше мостът Уилиъмсбърг, който водеше към експресната магистрала Бруклин-Куинс, и наситеният трафик по него. Около колите се навъртаха патрулните, отпращаха любопитните и любителите на кървища.
Един се препречи на пътя ми, вдигна ръка:
— Хей, приятел, тук не е разрешено…
И в същия миг се познахме. Бе Тайлър, който помнеше баща ми и никога не можа да порасне повече от сержант. Той се усмихна и отдръпна ръка.
— Официално съм тук, Джими — рекох тихо. — С Коул съм.
Той се огледа и зърна Уолтър, който разговаряше с друг полицай. Коул му кимна и Тайлър ме покани да мина.
Бях поне на десетина метра от канала, но смърдежът бе достатъчно силен. Около отвора бе поставена временна бариера. От дупката излизаше един от лабораторните експерти, носеше гумени ботуши.
— Мога ли да сляза? — попитах. Двамина цивилни в лъскави мушами се бяха приближили междувременно до Коул и му говореха нещо. Той едва забележимо кимна. На гърба на мушамите не се виждаше обичайният надпис ФБР. Може би тези двамата не желаеха да привличат внимание.
— Удивително — подметнах, като ги задминах. — Тези хора понякога наистина изглеждат нормално.
Уолтър се смръщи. Онези двамата — също.
Нахлузих чифт ръкавици и бавно заслизах по хлъзгавата метална стълба надолу в канала.
Още не поел въздух, и се задавих. Повдигаше ми се от тази река гадости и нечистотия, течаща под оградените с красиви дървета улици на града. В гърлото ми се качи жлъчен сок. Един от каналджиите долу ме посъветва добродушно:
— По-леко ще ви е, ако поемате въздух на малки глътки.
Лъжеше ме, естествено.
Останах на стълбата, извадих от джоба фенерчето и светнах към групичката ченгета и работници по поддръжката. Те се бяха надвесили над осветено от силен фенер място, пристъпваха нервно, обувките им джвакаха в нещо, за което не ми се искаше дори и да помисля. Хората ми хвърлиха по един поглед, после отново с отегчени лица се обърнаха към предмета, върху който работеха лекарят и лаборантите. Стивън Бартън лежеше на около два метра от стълбата, потънал в смес от изпражнения и мръсотия; русата му коса играеше в течението. Очевидно бе, че просто е бил хвърлен през отвора на уличното ниво. Тялото му после се е претърколило метър-два навътре.
Докторът се изправи и изхлузи найлоновите ръкавици. Цивилен детектив от отдела за убийства, когото не познавах, го погледна въпросително. Лекарят му отвърна със същия поглед — раздразнен, сякаш отчаян.
— Не ми стига светлина тук. Ще трябва да продължим в лабораторията при нормални условия.
— Хайде сега, дайте поне малко шибана информация — въздъхна нервно ченгето.
Лекарят отвърна в същия тон през зъби и си проби път през малката група.
— Удушен. Първо е бил зашеметен с удар в задната част на главата, после удушен. Изобщо не ме питайте за времето на смъртта. Може да е бил тук — долу — ден-два, вероятно не повече. Трупът е вече омекнал.
Млъкна и бързо закрачи към мен. Детективът изтърси:
— Прахта отива при прахта, лайното — при лайното.
Изкачих се и излязох. Лекарят се движеше непосредствено след мен. Не ми бе нужно да оглеждам тялото на Бартън. Ударът по главата отзад ми се виждаше малко необичаен, но не и невероятен. За да удушиш човек, са нужни средно десетина минути, ако предположим, че той не успее да поеме въздух по някое време, дори и частично. Бях чувал за случаи, при които в процеса на душенето жертвите успяват да отскубнат от убийците кичури коса, кожа, дори ухо. Следователно по-добре би било за насилника, при възможност, първо да зашемети жертвата. Е, ако я удари достатъчно силно, може би няма и да е нужно душене…
Уолтър все още говореше с федералните, затова се преместих колкото може по-далеч от отвора на канала, но без да излизам от полицейския кордон. Поех дълбоко от хладния нощен въздух. Вонята на изпражнения изпълваше нощта наоколо, бе сякаш полепнала по дрехите ми, като да притежаваше мрачната необратимост на самата смърт.
След малко федералните тръгнаха към колата си, а Уолтър, с ръце напъхани в джобовете, бавно се насочи към мен.
— Решили са да приберат Сони Ферера — рече.
Изсумтях.