Дъртият бе внушителна фигура — дори и седнал, а и сгърбен от възрастта. Косата му сребрееше, бе плътно прибрана по слепоочията. Лицето носеше тен, но под него избиваше нездрава бледнина, очите изглеждаха зачервени и воднисти. Шиора затвори вратата и отново зае онази свещеническа поза, с която ме бе посрещнал. Охраната остана отвън.
— Седнете, моля — рече донът и гостоприемно махна с ръка към креслото срещу неговото.
Извади кутия ориенталски цигари. Тя беше обкована със злато, самите цигари имаха двоен златист пръстен. Благодарих, но отказах.
Той самият въздъхна.
— Жалко. Много обичам този аромат, но ми е забранен. И цигарите, и жените, и алкохолът.
Затвори кутията и замечтано се загледа в капака. Остави я встрани и скръсти ръце на бюрото.
— Вие сте вече човек без звание — рече кротко той. В неговите среди, тоест сред „мъжете на честта“, или имаш титла, или нямаш. Ако имаш, то е ужасно обидно да те нарекат „господин“. Обида, и то нарочна, премерена. Федералните ченгета често обичат да мачкат фасона на разни мафиоти, като умишлено и ужким неволно се обръщат към тях с „г-не“, вместо с очакваното „дон“ или ужасно старомодното, но все още приложимо в подходяща компания „чичо“.
— Разбирам, че не желаете да ме обидите, дон Ферера — рекох също тихо.
Той кимна, но не каза нищо.
Като детектив доста често се бях сблъсквал с мъжете на честта, но винаги се бях отнасял внимателно, без арогантност или самонадеяност. На уважение имах навика да отвръщам с уважение, на спокойствие — съответно, а мълчанието ценях, защото от него може да се тълкуват множество неща. Просто като знаци. Сред онези хора всяко нещо има определен смисъл. И в начините си на общуване те са така икономични и ефективни, както и в насилието си.
Хората на честта говорят само за онова, което ги засяга пряко, отговарят само на специфични въпроси и предпочитат да мълчат, отколкото да те излъжат. Човекът на честта счита за абсолютно задължение да говори само истината и би се отклонил от това правило само тогава, когато поведението на околните се промени до такава крайност, че да оправдае подобно отклонение. Е, разбирам: това предполага да приемем, че по същество сводници, убийци, наркотрафиканти и търговци на дрога са почтени хора… или че този вид кодекс на поведение е просто отживелица от друг век, една жална и неуместна останка от по-добри времена, използвана може би като въображаем ореол за почтеност или дори аристократизъм от бандити и главорези.
Изчаквах той да наруши мълчанието пръв.
По едно време старият се изправи, поразходи се из стаята с почти болезнено присвито лице. Спря пред мъничка странична масичка, на която матово блестеше златно блюдо.
— Знаете, Ал Капоун много обичаше да яде от златни чинии. Известно ли ви е това? — попита.
Отговорих, че не.
— Неговите хора винаги носеха златни чинии в калъф от цигулка. Където и да ходеше Капоун, в ресторант или на друго място. Подреждаха ги на масата и той и гостите му ядяха от тях. Сега какво бихте казали за човек, който има нужда да яде от златна чиния?
Наведе се над масичката в очакване на отговора, загледан в отражението си в блюдото.
— Когато човек спечели много пари, вкусовете му могат да се изменят, да станат по-ексцентрични — отвърнах. — След известно време вече нищо няма нормален вкус за него, освен ако не е сервирано на костен порцелан или на златни блюда, да. Мисля, че не е редно човек с ужасно много пари и власт да се храни от същите съдове както дребните хорица.
— Аз пък мисля, че тази работа отива прекалено надалеч — рече донът, но видимо вече не говореше на мен, освен това сега още по-внимателно следеше собственото си отражение в мътната златна повърхност. — В нея има нещо дълбоко погрешно. Има вкусове, на които не бива да се угажда, защото те са вулгарни. Те са порочни. Те са в разрез с човешката природа.
— Май това не е от блюдата на Капоун?
— Не, моят син ми го подари за последния рожден ден. Бях му разказал тази история за Капоун и той поръчал чинията нарочно.
— Може би е пропуснал поуката от разказа ви — рекох.
Старият мъж изглеждаше доста уморен. Лицето му имаше изражението на човек, който не е спал отдавна, може би защото не е могъл да заспи.