Загледах се през прозореца. Двамата герои от ФБР тъкмо се качваха в колата. Караше Ернандес. Рос се спря откъм съседната врата и вдигна очи нагоре — към моя прозорец. Погледът му хвърляше мълнии, но стъклото не се напука. И на мен нищо не ми стана, но пък си помислих, че агент Рос все още не е пуснал в боя тежката си артилерия. Когато я пусне…
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
На следната утрин пристигнах в дома на Бартънови някъде малко след десет часа. Някакъв раболепен смотаняк ми отвори вратата и ме отведе в същия офис, където предния ден бяхме разговаряли с Айсобел Бартън. Същият офис, същото бюро, същата госпожица Кристи, същият сив костюм или негов близнак, същата враждебна гримаса на лицето.
Кристи естествено не ми предложи да седна. Затова задържах ръцете си в джобовете. Нали атмосферата бе повече от хладна, да не кажа мразовита. Тя мълчеше и подреждаше някакви книжа, въобще не благоволи да ме удостои с втори поглед. Стоях до камината и се възхищавах на малко порцеланово кученце. Бе синьо, поставено на края на плочата. Стори ми се, че са били две — защото от другата страна имаше празно място. Това изглеждаше самотно, без приятелче.
— Тези неща обичайно вървят в чифт, нали? — опитах се да завържа разговор.
Госпожица Кристи повдигна поглед от книжата, лицето й се разкриви от раздразнение, заприлича на снимка от стар вестник.
— Говоря за кученцето — обясних й. — Мисля, че този вид порцеланови фигурки обикновено се продават на двойки.
Всъщност кучето съвсем не ме интересуваше, но ми писна Кристи да се прави, че аз въобще не съществувам. И практически се забавлявах на дребно, като виждах, че дори една моя дума я дразни.
— Да, имахме чифт… — отвърна тя след известна пауза. — Другата фигура се повреди… преди известно време.
— Сигурно ви е било много неприятно — рекох, сякаш наистина го мисля, а в действителност видимо й давах да разбере, че съвсем не е така.
— Така е. Тези фигурки имат сантиментална стойност.
— За вас или за госпожа Бартън?
— И за нея, и за мен — отвърна тя и може би се досети, че е била принудена да ме забележи независимо от желанието си. Затова внимателно завинти капачката на писалката, сключи ръце на бюрото и прие делови вид.
— Как е госпожа Бартън? — попитах.
Нещо като загриженост пробяга по лицето на Кристи и бързо изчезна, като чайка покрай върховете на крайморски скали.
— Тя почива с помощта на приспивателни още от снощи. Както може би се досещате, новините й се отразиха недобре.
— Не мисля, че тя и завареният й син са били много близки — възразих кротко.
Госпожица Кристи ми хвърли изпълнен с презрение поглед. Може би пък наистина го заслужавах.
— Госпожа Бартън обичаше Стивън като свой собствен син. А вие, г-н Паркър, не забравяйте, че сте просто временен служител, нает тук. Нямате никакво право да очерняте репутацията било на живите, било на мъртвите.
Поклати глава, удивена от безочието ми.
— А сега защо сте тук? Има толкова много неща да се вършат, преди да…
Тя млъкна и за секунда загуби нишката на мисълта си. Или така ми се стори. Изчаках да продължи.
— … преди погребението на Стивън — завърши неловко.
Усещах, че нещо се крие зад явното й безпокойство, нещо много по-дълбоко от просто загриженост за работодателката й. Е, за човек с възвишени морални качества колкото на акула, Стивън Бартън видимо бе привлякъл повече от полагащите му се почитателки.
— Налага се да замина за Вирджиния — рекох. — Пътуването може би ще изисква повече средства от получения от мен аванс. Исках да се обадя на госпожа Бартън, преди да тръгна.
— Пътуването свързано ли е с убийството?
— Не зная — тези въпроси и отговори се превръщаха в нещо като познат припев. — Възможно е да има връзка между изчезването на Катърин Демитър и смъртта на г-н Бартън, но едва ли ще я разберем, освен ако полицията не попадне на някаква следа или момичето само се появи.
— Вижте, аз не мога да санкционирам този вид разноски в дадения момент — започна госпожица Кристи. — Ще трябва да почакате, докато…
Прекъснах я. Честно казано, вече започваше да ми писва от Кристи. Бях навикнал на хора, които не ме харесват, но повечето от тях обичайно са достатъчно почтени още в началото да се опитат да разберат що за човек съм, поне и малко.
— Аз не съм искал вие да санкционирате разходите ми, пък и след вчерашната ми среща с госпожа Бартън останах с впечатлението, че нямате нищо общо с подобна дейност. Дойдох, движен от най-обикновени човешки чувства и вежливост, да поднеса съболезнования и да докладвам докъде съм стигнал.