— Е, докъде сте стигнали господин Паркър? — изсъска тя. Изправи се, кокалчетата на ръцете й побеляха — така здраво бе стиснала плота на бюрото. В очите й се раздвижи нещо опасно, зло и отровно, надигна глава и оголи дълги, тънки зъби, същински игли.
— Мисля, че момичето си е заминало. Мисля, че се е върнало в родния си град или е отишло на някое друго място, където е живяло. Но не зная защо го е направило. Ако тя е в родния си град, ще я намеря, ще проверя какво се е случило и ще се свържа с госпожа Бартън.
— И ако не е там?
Оставих този въпрос без отговор. На него отговор въобще нямаше. Защото ако Катърин Демитър не е в Хейвън, то значи, че никой няма да може да я намери, докато тя не се появи някъде, не даде знак за съществуването си — като например да използва кредитната си карта или да се обади по телефона на разтревожената си приятелка.
Чувствах се уморен, износен, раздразнен. Този случай сякаш се разпадаше, отделните му елементи се разпиляваха като проблясващи в далечината стъклени късчета. Прекалено много фактори бяха намесени и нищо не бе случайно. Аз пък бях достатъчно печен, за да се опитвам на този етап да ги сглобявам в обща картина, която може да се окаже дълбоко нереална — неверен опит за подреждане на късовете информация от хаоса на убийства и пак убийства. При все това ми се струваше, че Катърин е един от основните елементи и трябва да бъде намерена, за да бъде определено и мястото й в загадката.
— Тръгвам днес следобед. Ще се обадя, ако открия нещо.
Очите на госпожица Кристи бяха загубили блясъка си. Ехидната в тях се бе навила отново на кълбо и може би заспала. За известно време — до следващия път. Дори не бях сигурен, че чу последните ми думи.
Оставих я в същата поза. Подпряна на бюрото, с побелели кокалчета на ръцете, загледана нейде в стената с празен поглед. Може би се бе взряла в себе си. Лицето й бе уплашено и пребледняло — вероятно от онова, което бе видяла там.
Оказа се, че имам още проблеми. Мустангът не бе готов, чаках и в гаража и се прибрах в апартамента някъде около 16 часа следобед. Но с колата. Трябваше да се готвя за път.
Тръгнах нагоре по стълбите, като ровех по джобовете за ключовете. Подухваше приятен ветрец, подмяташе по улицата боклуци, хартийки и опаковки на бонбони, търкаляше празни кутийки от кола и бира, а те подрънкваха като звънчета. Захвърлен вестник се бе залепил за бордюра и шепнеше срещу течението като молещ се за душата си мъртвец.
Изкачих четирите площадки на стълбището до входната врата, влязох у дома, включих настолната лампа. Сложих да се вари кафе и започнах да прибирам разни неща в пътната чанта. Тридесетина минути по-късно вече бях привършил с кафето, а чантата ми седеше до вратата, готова за път. Тогава иззвъня клетъчният телефон.
— Здравейте, господин Паркър — рече мъжки глас. Бе неопределен, някак безличен, почти изкуствен. Между думите звучаха леки металически прищраквания, сякаш те бяха събирани от различни разговори.
— Кой се обажда?
— О, ние не се познаваме, но пък имаме общи познати. Вашата съпруга и дъщеря. Може да се каже, че съм бил с тях в последните мигове на живота им.
Гласът звучеше неземно, променяше се — високи тонове, после ниски, първо мъжки, после премина в женски. В един миг дори ми се стори, че чувах три гласа едновременно. След малко страничната намеса изчезна, остана само мъжкият глас.
Стори ми се, че стените на апартамента рухват. Температурата също сякаш се понижи, тръпки ме побиха, сетне ми стана нетърпимо горещо. Остана ми само телефонът с тънките процепи на мембраната и тишината отсреща.
— И преди са ми се обаждали ненормалници — опитах се да кажа с повече увереност, отколкото в действителност изпитвах. — Самотни кукувци, в опит да се тропосат някому, нали?
— Аз им изрязах лицата. Счупих носа на жена ви. Блъсках й главата в стената до вашата врата. Изобщо не се съмнявайте в думите ми. Аз съм онзи, когото търсите.
Последните думи бяха изречени с детски глас, леко писклив, насмешливо весел.
Режеща болка ме прободе зад очите, кръвта ми шумно затупа в ушите, сякаш вълни задумкаха в главата ми. Причерня ми: мяркаше ми се само сиво и размътено черно. Устата ми изсъхна, сякаш някой хвърли пясък в нея. Изпитах болка. С мъка си намерих гласа.
— Г-н Паркър, добре ли сте? — думите бяха спокойни, вежливи, почти любезни, но говореха четири различни гласа.
— Ще те намеря.
Той се изсмя. Сега вече усещах, че гласът е изкуствено синтезиран. От време на време звукът сякаш се разпадаше на дребни частици, както се разделя образът на телевизионен екран, ако застанете съвсем близо до него — тогава картината се превръща просто във вселена от мънички точици.