От вратата на моята стая се подаде цевта на рязана пушка и жената започна да хвърля куршуми напосоки. От стените наоколо заваля истински дъжд от парченца разбита гипсова замазка. Нещо ме блъсна в рамото и по ръката ми пробяга остра болка, сякаш някой допря до плътта ми нагорещено до бяло желязо. Опитах се да задържа пистолета, но вече го бях изпуснал на земята. Жената продължи да стреля бясно, неумолимо, наоколо забръмчаха, засвистяха смъртоносни оси. Сачми за едър дивеч. Стените наоколо заприличаха на решето.
Затичах по коридора и през вратата към аварийното пожарно стълбище. Спънах се и се свлякох надолу по стъпалата, а стрелбата изведнъж секна. Знаех, че ще ме погне веднага щом се увери, че партньорът й е мъртъв. Ако има някакъв шанс да оцелее, бях сигурен, че ще се опита да го спасява, а и себе си заедно с него.
Стигнах на втория етаж, но стъпките й вече тупкаха след мен. Болката в ръката бе много силна, мислех си, че ще ме настигне преди да съм слязъл до приземния етаж.
Промъкнах се през вратата и в коридора. Навсякъде по земята бяха разстлани големи найлонови платнища, на стената бяха подпрени две високи бояджийски стълби. Миришеше тежко на боя и разтворители.
На около шест метра от вратата в стената се отваряше малка ниша, почти невидима, докато не стигнеш до нея, особено при сегашната светлина. В нея бе захвърлен навит противопожарен маркуч и стар тип пожарогасител с помпа, от онези, в които се използва вода. Познавах контура на нишата; на горния етаж, до моята стая, имаше същата. Пъхнах се в нея, допрях гръб на стената и се напрегнах да задържа дишането си. Вдигнах пожарогасителя с лявата ръка и се опитах да го подпра с дясната, за да го използвам като оръжие, но от ранената ръка вече силно течеше кръв. Тя се оказа безполезна, а самият пожарогасител бе прекалено голям и тежък, за да бъде ефективен. Чувах я да се приближава. Ето, леко открехна вратата и стъпи в коридора, найлонът зашумя под краката й. Чу се трясък — бе ритнала първата врата на етажа, за да я отвори. Проверяваше стая по стая. Дум — отвори и следващата със същото упражнение. Вече бе съвсем близо и макар че пристъпваше съвсем леко, шумолящият найлон я издаваше. Усещах стичащата се по ръката ми кръв; капеше по земята от върховете на пръстите. С огромно усилие развих метър-два от маркуча и замръзнах.
Бе се почти изравнила с нишата, когато с все сила, като с камшик, я цапардосах с маркуча. Тежкият пиринчен накрайник я удари в лицето, ясно чух изхрущяването на кости. Тя залитна и успя да гръмне веднъж, но безвредно за мен. Инстинктивно бе вдигнала ръце да си защити лицето. Замахнах втори път и тя протегна ръка, но с нея срещна само гумата, докато металът я удари отново — този път в слепоочието. Изохка високо, аз бързо се измъкнах от нишата, хванал здраво накрайника с лявата ръка и за секунда увих гумата около врата й като примка.
Опита се кучката, подпря приклада на бедро и се опита да зареди. Кръв течеше по разбитото й лице, измежду пръстите на дясната ръка. Ритнах пушката силно, тя падна от ръката й. Бях зад нея. Придърпах я здраво към себе си заднишком, опрях гръб на стената, обвих единия крак около нейните и стиснах примката с колкото сила можех да имам в този миг. И замръзнахме в тази любовна поза, усещах кръвта й по накрайника, дърпах здраво навития около китката ми маркуч. Жената се бори още малко, после се отпусна в прегръдката ми.
Тогава я пуснах и тя се свлече на пода. Махнах маркуча от врата и, хванах я за ръка и я повлякох след себе си към долния етаж. Лицето и бе станало мораво. Знаех, че съм бил на косъм от това да я убия. Но ми трябваше жива, трябваше ми и светлина, за да я разгледам по-добре.
Руди Фрай лежеше на пода на рецепцията, лицето му вече посивяваше, кръв имаше около тялото, по главата, където го бяха ударили и разтрошили костта. Обадих се в шерифството и след няколко минути чух сирените. Не след дълго се появиха и червените светлини и захвърляха заревото си по стените на тъмния хол. Кръвта и проблясъците на полицейските лампи ми припомниха една друга, може би много по-ужасна за мен нощ.
Когато Алвин Мартин влезе с пистолет в ръка няколко секунди по-късно, аз едва стоях на крака. Пред очите ми мътнееше от слабост, повръщаше ми се, виеше ми се свят. Червеното наоколо бе същински огън в мозъка ми.
— Вие сте късметлия — рече възрастната лекарка и се усмихна.
В тази леко притеснена усмивка имаше и състрадание, и загриженост, и удивление.