— Тя бе единственото ми дете — продължи след малко Тайлър. — Изчезна един есенен ден на път от града за дома. И никога повече не я видях жива. Показаха ми кости и пепел, но онова не бе тя. Съпругата ми — покойната ми съпруга — подаде молба до полицията, но никой не дойде при нас в продължение на няколко дни. Ние я търсихме из съседните поля и ниви, и по къщите, и къде ли не. Чукахме от врата на врата и разпитвахме хората дали са я виждали, дали знаят нещо. Никой не знаеше нищо. После, на третия или на четвъртия ден, дойде един от заместник-шерифите, арестува ме и ме обвини, че съм убил собствената си дъщеря. Държаха ме затворен два дни, биха ме, наричаха ме насилник, перверзен тип, който гони децата, но никога не им казах нищо друго освен истината — така както я знаех. След седмица ме пуснаха. Но малкото ми момиче вече никога не си дойде.
— Как му бе името, г-н Тайлър?
— Казваше се Ета Мей Тайлър и бе на девет години.
Чувах шепота на околните дървета, дъските на покрива проскърцваха, къщата леко въздишаше, като че намества стария си скелет, и притихваше. В двора висеше стара детска люлка, вятърът я клатеше и местеше напред-назад. Навсякъде наоколо усещах чуждо присъствие, нечие движение — докато говорехме, сякаш думите ни бяха разбудили нещо, потънало в дълбока дрямка и спало непробуден сън години наред.
— Три месеца по-късно изчезнаха две други деца. И двете чернокожи. През една седмица стана. Времето беше бая студено. Хората помислиха, че първото — то се казваше Дора Лий Паркър, може да е пропаднало през леда в някоя от тукашните реки. Това дете, Дора… много обичаше да се пързаля по леда. Реките бяха претърсени, повечето водни басейни в района — също, но безуспешно. Полицаите отново идваха и пак ме разпитваха, и известно време съседите ме гледаха някак особено, нали се досещате защо? Мина малко време, интересът на полицията съвсем угасна. Ставаше дума за чернокожи деца, пък и никой не пожела да свърже двата случая.
— Третото дете не бе от Хейвън. Бе момче от Уилсвил, на около четиридесет мили оттук. Пак чернокожо, името му бе… — Тайлър се замисли, хвана се за челото и затвори очи. — … Боби Джойнър, да. По това време хората вече се уплашиха и изпратиха депутация до шерифа и кмета.
Изглежда, Тайлър се развълнува и южняшкият акцент започна да му личи.
— Родителите не пускаха вече децата да си играят навън, особено по тъмно. А полицията разпита всеки чернокож на мили наоколо, дори и някои бели също, особено бедните и тези, за които се знаеше, че имат хомосексуални наклонности.
След това ми се струва, че настъпи период на изчакване. Онези изчакваха чернокожите да се успокоят, нещата да се нормализират, хората отново да станат невнимателни. Но всички се страхуваха и никой не забрави случилото се. И така продължи месеци наред, до началото на 1970 година. Тогава изчезна малката Ейми Демитър и нещата коренно се промениха. Полицията отново започна да разпитва хората поред, в целия район, с радиус мили и мили. Записваха показанията, започнаха организирани претърсвания. Но пак нищо не откриха. Все едно момиченцето бе пропаднало вдън земя.
— А нещата се влошиха за чернокожите. Сега вече полицията реши, че има връзка с изчезналите безследно деца от предишните случаи. Повикаха ФБР. По това време вече, хванеха ли чернокож по улиците по тъмно, най-често го арестуваха. Обичайно бе и да го набият. Но онези…
Тайлър отново използва същата дума, под която видимо разбираше убийците. Произнасяше я с особен глас и поклащане на главата, жест на ужас и удивление от онова, което могат да сторят някои човеци. На други човеци.
— Онези обаче, изглежда, харесваха делата си, изглежда, им се услаждаха, да… и не можеха да спрат. Жената се опитала да отвлече едно момченце в Бейтсвил, но била сама, а то се борело, ритало, хапело, издраскало я по лицето и успяло да избяга. Тя го подгонила, но не успяла да го хване и се отказала. Вече знаела какво я очаква.
— Момченцето се оказало умно. Разпознало марката на колата, описало жената, дори запомнило някои от цифрите на регистрационния номер. Но чак на следващия ден някой си спомнил за колата и тогава тръгнали да дирят Адилейд Модайн.
— Кой? Полицията ли?
— Не, не полицията. Тълпа хора — някои от Хейвън, други от Бейтсвил, двама-трима от Янси Мил. Шерифът не бил в града, когато това започнало, а хората от ФБР си били тръгнали. Когато тълпата стигнала до дома на Модайнови, с нея бил и Ърл Лий Грейнджър, тогава още заместник-шериф. Адилейд не била там, само брат й бил в къщата. Скрил се в мазето, но те разбили вратата и влезли.