Тайлър отново замълча. В мрака чувах дишането му, чух и как трудно преглътна на няколко пъти и разбрах — и самият Уолт е бил там.
— Той каза, че не знае къде е сестра му, не знае нищо за убити деца. Затова го обесиха на една от гредите и го обявиха за самоубийство. Доведоха доктор Хайъмс да го освидетелства като такова, макар че таванът бе поне на четири метра и нещо от земята. И нямаше начин да се е качил там и да се е обесил сам, освен ако е можел да ходи по стените и тавана като муха. Хората по-късно се шегуваха, че брат Модайн толкова много копнеел да се обеси, че се качил на гредата без чужда помощ. Просто от мерак.
— Казахте преди малко, че жената е била сама при опита си да отвлече детето — попитах Тайлър. — Откъде са били сигурни, че и братът е замесен?
— Не знаеха, поне не бяха сигурни. Но тя е имала нужда от помощник. Сама не би могла да свърши всичко. Трудно е да се оправиш сам с едно дете. То се съпротивлява, рита, хапе, вика за помощ. Вероятно затова не е и успяла последния път. Защото не е имало кой да й помогне. Поне така си мислеха хората.
— А вие лично?
Тишина.
— Знаех, че онзи младеж не е убиец. Той беше слаб… и мек. Хомосексуалист. Хванали го с едно друго момче в частното училище и извикали родителите му да си го приберат. От сестра си бях научил това. Тя пък го бе чула в града. Чистеше по къщите на богатите. Е, бяха успели да потушат случая и донякъде клюките, но приказките си вървяха. Някои хора са го подозирали и преди това. Когато сестра му се опитала да отвлече детето, е, доста мъже решиха, че и той има ръка в цялата работа. Предполагам, че наистина е имал пръст в нейните дела. Не зная дали…
Тайлър погледна към Мартин и заместникът кимна с глава.
— Продължавай, Уолт. Аз самият зная някои неща. Не казваш нищо, за което да не съм помислял.
Но Тайлър вече изглеждаше притеснен. Все пак кимна, повече на себе си, отколкото на нас, и продължи.
— Сега, заместник-шерифът Ърл Лий… той знаеше, че младежът не е замесен. Защото беше с него същата нощ, когато се е случило онова с Боби Джойнър. И други нощи също.
Стреснат, погледнах Алвин Мартин. Той гледаше в пода и бавно клатеше глава.
— А вие откъде знаете това? — попитах.
— Ами, видях ги — просто отвърна Тайлър. — Зърнах колите им, паркирани извън града, под едни дървета. Същата нощ, когато бе отвлечен Боби Джойнър. По онова време бродех нощем по полята, просто за да се махна от къщи и да не си мисля черните мисли. Макар че бе опасно, като се има предвид какво ставаше. Видях колите, промъкнах се тихичко и ги видях. Модайн бе… на земята… върху шерифа. После се качиха в едната кола и шерифът го…
— И сте ги виждали и друг път заедно? Да вършат същото?
— Да, на няколко пъти. На същото място.
— И заместник-шерифът остави тълпата да обеси младежа?
— Не каза нищо, мълчеше си от страх да не разберат за него — рече Тайлър и чух, че се изплю в тъмното. — Стоеше отстрани и гледаше как го бесят.
— А сестрата? Какво стана с Адилейд Модайн?
— Търсиха и нея. Преобърнаха цялата къща, претърсиха околната местност, полята, но я нямаше. Тогава някой забеляза, че гори стара къща на Ийст Роуд, на около десетина мили от града, където се разрази голям пожар. Старият Томас Джойнър складирал там боя и запалителни материали, да са надалеч от децата. Когато загасиха пожара, намериха силно обгорен труп. Казаха, че е на Адилейд.
— Как направиха разпознаването?
Отговори ми Мартин.
— До трупа имало чанта, с останките на доста пари, лични вещи, документи, сред които банкови бордера. На тялото намерили бижута, за които се установило, че са нейни. Плюс златен браслет с диаманти, който тя винаги носела. Бил на майка й според познати. Зъбите отговаряли на зъболекарския й картон. Старият доктор Хайъмс го дал за сравнение. Той работел по съвместителство със зъболекаря по време на отпуските му. Същата седмица него го нямало.
— Изглежда, че се била укрила там, може би е чакала брат й или някой друг да дойде да я вземе, и заспала с горяща цигара в ръката. Освен това намерили алкохол — пиела е вероятно, за да се стопли. Цялото място бе съвсем изгоряло. Наблизо намерили колата й, в багажника имало чанта с нейни дрехи.
— Помните ли нещо по-специално за Адилейд Модайн, г-н Тайлър? Нещо, което би могло да обясни…
— Какво има за обяснение? — прекъсна ме той. — Защо го е направила ли? Или дали някой й е помагал в стореното? Лично аз не мога да обясня тези неща, дори и сам на себе си. Имала е нещо в себе си, много голяма сила, но тя е била тъмна сила, зла. Ще ви кажа нещо, г-н Паркър, да, ще ви кажа. Адилейд Модайн е от онези хора, които се раждат със самото зло или в него самото. Не съм виждал същество по-приближено до Сатаната в най-чистия му вид, а аз, г-н Паркър, съм виждал много злини, гледал съм как бесят мои братя по дърветата и палят огън под тях, докато са още живи. Адилейд Модайн е далеч по-зла от хората, които вършеха тези неща. И колкото и да се опитвам да разбера някои неща, те не подлежат на обяснение, освен ако човек не вярва в нечестивия и ада. Само така можем да я приемем и нея, и делата й. Тя бе изчадие адово, творение на Мрака.