Катърин Демитър лежеше полусвлечена, полуопряна на стената срещу стълбите. Вероятно Грейнджър я е зърнал, когато е слизал по стълбите. А може да е бил и блъснат. Тя се бе свила като парцалена кукла, краката й — прострени напред, ръцете — опрени на пода с дланите надолу. Единият й крак бе прегънат в неестествен ъгъл, явно счупен под коляното. Стори ми се, че са я хвърлили отгоре, а след това са я влачили до стената, за да я оставят в сегашното положение.
Бе застреляна в лицето; с един куршум, отблизо. На стената зад главата й се виждаха засъхнала, съсирена кръв, мозъчна тъкан и парченца кости. Същински кървав ореол. И двете тела бяха започнали да се разлагат бързо в мазето, което се простираше по цялата квадратура на основата на къщата.
По кожата на Катърин се бяха образували мехури, от очите и носа вече струеше типичната за разложението течност. По лицето шаваха паячета и стоножки, мърдаха из косите й, ловяха по-дребните насекоми, които вече се хранеха от човешката плът. Жужаха мухи и мушички. Помислих, че смъртта е настъпила преди два-три дни, не повече. Огледах останалата част на мазето. Не открих нищо освен полуизгнили купчини вестници, картонени кутии със стари дрехи, наредени греди, все едно и също — вещи, оставени от хора, живели преди нас, отдавна отминали в забвение.
Внезапно долових звук: внимателно пристъпващи крака горе, дебнещи стъпки, грижливо заобикалящи предметите по пода, за да не правят шум. Мигом хукнах нагоре по стълбата. Напразно. Който и да бе онзи там, ме чу. Престана да се крие и затича. Още докато правех първите крачки към върха, грозното скърцане на пантите предизвести съдбата ми. Пред очите ми квадратът с нощното небе и звездите по него започна да се смалява и почти изчезна. Миг преди това проехтяха и два изстрела, пуснати наслуки. Куршумите изсвистяха около мен и се забиха някъде в стената отзад. Все пак в последната секунда успях да вмъкна фенера в процепа между капака и рамката. Отгоре някой изпухтя, усетих нечий крак да го рита навътре. Стиснах фенера с все сила, за да не го изпусна. Успях да задържа, но раненото рамо ме заболя жестоко от усилието.
Сега нападателят бе стъпил върху капака и колкото можеше, риташе фенера. Чух цвърченето на уплашени плъхове долу в мрака, но почти не им обърнах внимание. Представете си положението ми: да попадна в такъв капан, където никой никога няма да ме намери! В същия миг в съзнанието ми се появи и друг образ — сиволиката Катърин Демитър се раздвижва и полазва нагоре по стълбата — към мен. Бялата й ръка се протяга и ме хваща за глезена. Влачи ме надолу, надолу — към нея…
Бях се провалил. Бях я изоставил на съдбата й. Не успях да я предпазя от насилието в тази дупка, където преди нея четири дечица бяха намерили ужасяваща, невидима за околните смърт. Бе се върнала на лобното място на сестра си и в някакъв сюрреалистичен спектакъл бе изиграла собствената си кончина, както може би я е сънувала в кошмарите си преди това. Вероятно в последния си миг е разбрала как е умряла и сестра й. Вярвах, че затова и на мен ми се полага същата участ: да седя тук, при нея, безпомощен, неспособен да предотвратя убийството й; сега тя да ме утешава за слабостта и неадекватността ми; да й правя компания в смъртта, докато дойде и моята собствена.
Стоях и скърцах със зъби, усещах зловонието на разпадащата се плът — като мъртвешка ръка върху лицето. Отново ми се догади, но се насилих с волята си да се преборя с желанието да повърна. Защото знаех, че ще умра в това мазе, ако спра дори и за миг да се боря с онзи отгоре ми. За секунда усетих, че натискът му секва. Тогава блъснах капака с все сила, с отчаянието на умиращ. Това бе грешка, която врагът използва стопроцентово, като още веднъж ритна фенера и успя да го върне при мен поради разширения процеп. Капакът се захлопна като врата на собствената ми гробница, а ехото прозвуча като злокобна подигравка за глупостта ми. Изпъшках отчаяно и отново натиснах нагоре, макар и да разбирах, че е напълно ненужно. Тогава някъде над мен отекна изстрел; прозвуча ми като истинска експлозия. Натискът секна, успях да вдигна капака, отметнах го назад.
Просто полетях нагоре, движеше ме страхът и отчаянието. В движение измъкнах пистолета, а фенерът хвърляше лудешки сенки по тавана и стените, докато се изкатерих като дива котка, задъхан и изпотен, оглеждащ се налудничаво с насочено оръжие. Спънах се и паднах на пода; заболя ме ужасно.
В следния миг лъчът падна върху лицето на адвоката Конъл Хайъмс, облегнат на стената, току зад ръба на капака. С едната ръка държеше кървящото си рамо, с другата безпомощно се мъчеше да вдигне пистолет. Костюмът му бе разкопчан, напоен с кръв, елегантната му бяла риза — залепнала по тялото като втора кожа. Задържах фенера върху него, насочих другата ръка с пистолета.