В светлината на фенера лъснаха черната кожа и бялото на очите на Луис, лявата му ръка се стрелна върху челюстите на Шиора. Последният замръзна, сетне се изви в ужасен спазъм, очите му изпъкнаха в болка и страх. Изправи се на върха на пръстите, разпери ръце, главата му се разтресе веднъж-дваж, а тялото изведнъж се смали, като изпуснал въздуха балон, и се отпусна. Само очите останаха широко разтворени и опулени. Луис изтегли дълъг, тънък нож от тила на Шиора и го блъсна напред. Трупът се свлече в краката ми и леки тръпки отново преминаха по него, после замря. Веднага усетих вонята на урина и изпражнения — Боби бе напълнил гащите.
Ейнджъл пристъпи към нас.
— Винаги съм го мразил това шибано копеле — рече той и се наведе да огледа малката дупка в тила на убития.
— Ами да — делово рече Луис. — Аз например в това състояние го харесвам повече.
После ме погледна въпросително.
— Какво ще го правим сега?
— Остави го тук. Само ми дай ключовете от колата му.
Луис бързо претърси джобовете на простряното тяло и ми подхвърли връзката.
— Член е на семейство Ферера. Това представлява ли проблем?
— Не зная. Остави ме аз да се оправям. Само че се навъртайте около мен. По някое време ще се наложи да се обадя на Коул. Чуете ли сирените — веднага изчезвате.
Ейнджъл се наведе и внимателно вдигна пистолета от земята. Не го пипна с пръсти, а навря отвертка в рамката около спусъка. Печен тип бе този Ейнджъл.
— Ще го оставим ли тук този патлак? — попита ме той. — Оръжието е чудно — първокласно.
— Естествено, че ще го оставим — отвърнах.
Защото според мен то бе връзката между Оли Уотс, Конъл Хайъмс и семейство Ферера; връзка между тридесетгодишна серия детски убийства и поне два пъти по-стара мафиотска династия.
Прекрачих трупа на Шиора и излязох от склада. Огледах се — черният шевролет бе паркиран в двора с багажника към сградата. Боби дори си бе направил труда да затвори портата — така, както я бе намерил. Много приличаше на колата, от която претрепаха убиеца на Дебелия Оли. Отворих портите, качих се на нея и потеглих. Оставих зад гърба си и склада, и Куинс. Какво е Куинс, ако не конгломерат от складове и гробища? А понякога и двете заедно.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Вече бях близо до края. Краят на нещо като затворен контур или цикъл, просъществувал повече от три десетилетия и отнел живота на много деца. Достатъчно, че да изпълнят катакомбите на един изоставен склад. Но няма значение каква резолюция можем да сложим на този заплетен случай. Така или иначе тя съвсем няма да може да обясни истинските подробности и причини, хората, мислите им, въобще какво точно се бе случило. Край ще има на всяка цена. Закриване на случая — също. Но решение? Едва ли…
Питах се: колко ли пъти годишно е пътувал Хайъмс до Ню Йорк? В новите си, елегантни адвокатски одежди? Понесъл в ръка скъпа, но не и привличаща внимание пътна чанта? За да разкъса поредното бедно дете. Множество пъти се е качвал на влака, вероятно разговарял с кондуктора; купувал билет за самолета, усмихвал се на момичето зад бюрото на авиолинията; минавал с кадилака с разкошните червени кожени седалки покрай будката на магистралата и заплащал таксата на жената, протегнала ръка от прозорчето. И още много, много подобни неща са се случвали. Дали някога някой е успял да прочете по лицето му нещо, което да го накара да се замисли и да се обърне след този възпитан, резервиран мъж с прекрасно подстриганата посивяла коса и консервативно ушития костюм? Да преосмисли преценката си за него? Да си зададе някои въпроси?
Питах се и друго. Коя е онази, изгорялата до овъгляване в Хейвън преди толкова години? Защото не Адилейд Модайн бе намерила смъртта си там.
Спомням си казаното от Хайъмс. Че се е върнал в Хейвън в деня преди да намерят тялото. Не бе трудно човек да навърже логически събитията: паническото обаждане на Модайн, изборът на подходяща жертва от лекарските досиета на бащата, замяната на картоните в зъболекарската картотека, подхвърлянето на бижутата и чантата край трупа, първите искри, миризмата на печена плът, на горящото тяло…
А после тя изчезва, скрива се нейде в мрака, за да изчака да отшуми бурята, да мине време, което й е нужно, за да излезе отново на бял свят с нова самоличност и да продължи да убива. Адилейд Модайн — черен паяк в ъгъла, оплел гъста мрежа наоколо, нападащ светкавично, когато в сферата на действие и влияние се появи жертва. Жертва, която ще изстрада садистични мъчения в ръцете на перверзната си убийца, за да завърши увита като пашкул в найлоново фолио… И така е действала тридесет години, необезпокоявана от никого, показваща едно лице на света, друго на децата. Фигура, позната в смъртта на невръстните като демон от приказките, като дебнещо в мрака хищно същество — в часовете, когато всички нормални хора спят непробуден, мирен сън.