— Отляво си си сложила повечко руж.
Лулу разтърка бузата си.
— Сега по-добре ли е? — Чак сега тя съзря Адриан и го изгледа от горе до долу. — Кой сте вие? Ветеринарят на Франциска?
— Не — отвърна Адриан. — Аз съм, ааа…? — Той ме погледна въпросително.
— Боже Господи — каза Лулу. — Не може да не знаете кой сте!
— Грегор Адриан, главен редактор на „Аврора“ — казах аз. — В кристалната зала до нас баща му празнува рождения си ден. Грегор, това е сестра ми Лулу. Тя току-що мина в отбора на необвързаните и още е в шок, по принцип е много по-любезна.
— Още не съм сред необвързаните — сопна се Лулу. — Едва от следващия четвъртък. А, това джойнт ли е?
— Да — каза Адриан.
— Ще ми я дадете ли?
— Разбира се… ето, заповядайте.
— Благодаря! — Лулу пъхна цигарата в чантата си. — За после! Довиждане. Ще влизам.
— Вдигни глава, глътни корем, изпъчи гърди — казах аз и Лулу тръгна с маршова стъпка.
Чантата ми засвири симфонията Юпитер.
— Телефонът ти! — рече Адриан. — Щастливка си, че е още у теб! Нас всички ни претърсиха на входа, да не би някой случайно да го внесе контрабандно.
— Трябва ли ти? — Измъкнах телефона от чантата си.
— Имаш ли хубави игри? — попита Адриан.
— Чакай, трябва да вдигна. Ало?
— Размислих — каза Оле. — Така нищо няма да се получи.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид това между нас — каза Оле. — Между теб и мен!
— Да, нали преди малко го изяснихме — казах аз.
— Но ти не го мислеше сериозно — каза Оле. — Нали те познавам.
— За съжаление, не ме познаваш.
— О, напротив, Гери Талер, познавам те като малкия си джоб. И знам, че страшно ще съжаляваш, когато отново започнеш да мислиш трезво.
— Може би познаваш зъбите ми, Оле, но що се отнася до останалото… — Погледнах към Адриан, който се беше обърнал с гръб и гледаше надолу към фоайето през парапета. — Всъщност защо непрекъснато дискутираме едно и също?
— Защото чакам отговор, забрави ли?
— Вече ти дадох отговор, забрави ли?
— Но този отговор не беше съвсем обмислен — настоя Оле.
— Точно в това е проблемът — казах аз. — Не ми оставяш време да помисля.
— Защото няма какво толкова да се мисли. Тези неща се решават от сърцето.
— Хм — казах аз и погледнах към Адриан. В светлината на огромните кръгли полилеи гладко сресаната му коса имаше червен отблясък. Беше все така завита от едната страна навътре, а от другата — навън. Внезапно изпитах неистово желание да заровя пръсти в нея и цялата да я разроша.
— Хм? Това ли е всичко, което можеш да кажеш?
— Сигурно си прав, Оле — казах аз замислено, докато наблюдавах тила на Адриан. — Ако те обичах, със сигурност щях да го знам. Щях да изпитвам онова особено присвиване на стомаха всеки път, когато те видя. Тогава щях да търся близостта ти и да те защи… о, Боже!
Разбира се! Точно това беше, което изпитвах. Но не към Оле.
— Това означава ли, че не ме обичаш?
— Не така, както ти би искал — казах аз. — Но ние можем да си останем най-добри прият…
— Не го казвай! — извика Оле. — Не го казвай!
— Че можем да си останем прият…?
— Казах ти да не го казваш! — изрева Оле толкова силно, че Адриан се обърна към мен и ме изгледа въпросително. — Сега ще дойда при теб и най-накрая ще поговорим за това! Нямаш представа какво говориш.
— Оле! Да не си посмял да дойдеш! — извиках аз, но той беше затворил.
— Кой беше това? — попита Адриан.
— Един… зъболекарят ми — казах аз и сърцето ми замря, когато го погледнах в очите. — Не трябва ли вече да се връщаш? Сигурно те търсят.
— Теб също — въздъхна Адриан. — Искам да кажа, твоите хора.
— Да, определено. Сигурна съм, че братовчедка ми Хила иска да ми изнесе още една проповед за Исус, пралеля Елсбет — за порното, което пиша, а леля Мари-Луиз ще иска да се увери напълно, че наистина не съм обвързана с директор на музей. А, да, прачичовците ми ще искат подробно да бъдат осведомени какво правят помежду си лесбийките.
Адриан се засмя.
— Слуховете, че съм обратен, бяха изместени от такива, че съм бил видян с проститутка.
— Сигурно е била Мариане Шнайдер — изрекох и бързо закрих устата си с ръка. — Извинявай! Имах предвид, че е заради многото черни кожени…